Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— О, съгласен съм с вас — отвърна Дъдли неискрено. — Кой разумен човек би искал повече?
Господин Скот отвори със замах двойната врата към трапезарията, в която, макар и малка по стандартите на Уайтхол или Уестминстър, пак можеха да насядат дузина гости и хората от свитата им, и тръгна начело, край останалите вечерящи, половин дузина васали, и дузина по-важни слуги, до най-горната маса. Ейми и Франсес ги следваха. Влязоха госпожа Одингсел и компаньонката на Франсес, и най-големите деца на семейство Скот, момиче и момче на десет и единайсет години, много сковани, облечени в дрехи за възрастни, със сведени очи, занемели от благоговение пред важността на случая. Дъдли поздрави всички с удоволствие и седна от дясната страна на домакина си, с Ейми от другата си страна. Скрита от масата и от пищната покривка за пиршеството, Ейми премести стола си така, че да може да бъде близо до него. Той почувства как малката й пантофка се притиска към ботуша му за езда и се наведе към нея, за да може тя да почувства топлината и силата на рамото му.
Единствен той чу леката й въздишка на желание и почувства как тя потръпна, и протегна ръка надолу и докосна очакващите й пръсти.
— Любима моя — каза той.
Дъдли и Ейми не можаха да останат насаме чак докато стана време за лягане, но когато къщата утихна, те седнаха от двете страни на огъня в спалнята си и Робърт затопли две чаши ейл.
— Имам новини — каза той тихо. — Нещо, което трябва да ти кажа. Би трябвало да го чуеш първо от мен, а не от някакви потайни клюки.
— Какво има? — попита Ейми, като вдигна очи и му се усмихна. — Добри новини?
Той си помисли за миг колко младежка беше все още усмивката й: усмивката на момиче, чиито надежди са винаги готови да се възродят, откритият поглед на девойка, която има основание да мисли, че светът е изпълнен с обещания за нея.
— Да, добри новини са.
Помисли си, че човекът, който би могъл да понесе да съобщи на тази приличаща на дете жена, че нещо не е наред, трябваше да е наистина коравосърдечен — особено когато вече й беше донесъл толкова много печал.
Тя плесна с ръце:
— Купил си Фличъм Хол! Не смеех да се надявам, че ще го сториш! Знаех си! Сигурна бях!
Думите й го отклоняваха от набелязаната посока.
— Фличъм? Не. Изпратих Боус да го погледне и да каже на собственика, че не се интересуваме.
— Не се интересуваме? Но аз казах на лейди Робсарт да съобщи на собственика, че ще го вземем.
— Невъзможно е, Ейми. Мислех, че съм ти казал, преди да замина от Чичестър, когато най-напред го спомена?
— Не, никога. Аз мислех, че ти харесва! Винаги си казвал, че го харесваш. Каза на татко…
— Не. Както и да е, не става въпрос за Фличъм. Искам да ти кажа…
— Но какво е казал господин Боус на господин Саймс? Бях му обещала, че почти със сигурност ще го вземем.
Той осъзна, че трябваше да й отговори, преди тя да може да го изслуша.
— Боус каза на господин Саймс, че в крайна сметка не искаме Фличъм. Той не се разстрои, прояви разбиране.
— Но аз не разбирам! — каза тя жално. — Не разбирам. Мислех, че искаш да направиш Фличъм наш дом. Мислех, че го обичаш, както го обичам аз. И е толкова близо до Сайдърстоун, и до цялото ми семейство, и татко винаги го е харесвал…
— Не — той взе ръцете й в своите и видя как примесеното й с обида възмущение се разпръсва веднага под неговото докосване. Погали нежно дланите й с върховете на пръстите си. — Сега, Ейми, трябва да разбереш. Фличъм Хол не е достатъчно близо до Лондон. Изобщо няма да те виждам, ако се погребеш в Норфолк. И никога няма да можем да го превърнем в достатъчно просторно място за посетителите, които ще имаме.
— Не искам да живея близо до Лондон — настоя тя упорито. — Татко винаги казваше, че от Лондон не идва нищо друго, освен беди…
— Баща ти обичаше Норфолк и беше важен човек в собственото си графство — каза Робърт, овладявайки с усилие собственото си раздразнение. — Но аз и ти не сме баща ти. Аз не съм баща ти, Ейми, любов моя. Норфолк е твърде тесен за мен. Аз не го обичам така, както го е обичал баща ти. Искам да намериш за нас по-голяма къща, на някое по-централно място, близо до Оксфорд. Нали? Нали знаеш, най-скъпа моя, Англия не е само Норфолк.
Видя, че нежните му думи я бяха успокоили, и докато бе притихнала, успя да подхване останалото, което имаше да й казва.