Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
— Защо не го е убил? — в гласа на Ник се долавяше ярост. — Трябвало е да го убие още тогава!
Госпожа Оуенс докосна ръката на Ник със студените си пръсти.
— Сайлъс не е чудовище, Ник.
— Ако го беше убил, сега щях да съм в безопасност. Щях да мога да ходя навсякъде.
— Сайлъс знае повече от теб по въпроса, повече от всички нас. Сайлъс разбира и живота, и смъртта — каза майка му.
— Как се казва? Човекът, който ги е убил — попита Ник.
— Не каза. Поне не го каза тогава.
Ник наклони глава и я погледна с очи, сиви като гръмотевични облаци.
— Но ти знаеш, нали?
— Нищо не можеш да направиш, Ник — госпожа Оуенс погледна кротко сина си.
— Мога! Мога да се науча! Мога всеки ден да уча нещо, от което имам нужда. Вече знам за таласъмските порти. Научих се да Сънобродя. Мис Лупеску ме научи да наблюдавам звездите. Сайлъс ме научи на мълчание. Мога да Витая. Мога да се Сливам. Познавам всеки сантиметър от гробището.
Госпожа Оуенс се протегна и докосна рамото на сина си.
— Един ден… — започна тя, после се поколеба. Един ден няма да може да го докосва. Един ден Ник ще ги напусне. Един ден… После продължи: — Сайлъс ми каза, че мъжът, който уби семейството ти, се казва Джак.
Ник не продума, само кимна.
— Мамо?
— Какво има, синко?
— Кога ще се върне Сайлъс?
Среднощният вятър беше студен и идваше от север.
Госпожа Оуенс вече не бе ядосана. Страхуваше се за сина си. Промълви само:
— Де да знаех, скъпо момче, де да знаех!
Скарлет Амбър Пъркинс беше на петнайсет години и седеше на горния етаж на стар двуетажен автобус, цялата кълбо от дива омраза. Мразеше родителите си, че се разделиха. Мразеше майка си, че се преместиха от Шотландия тук, мразеше баща си, защото явно не му пукаше, че нея я няма. Мразеше този град, че е толкова различен — по нищо не прилича на Глазгоу, където отрасна. Мразеше го и защото всеки път, когато завиеше зад някой ъгъл и видеше нещо, светът ставаше болезнено, ужасяващо познат.
Сутринта беше избухнала пред майка си.
— В Глазгоу имах приятели! — в гласа на Скарлет се смесваха гневен крясък и сълзи. — Никога повече няма да ги видя!
А майка й отговори хладно:
— Поне си била тук и преди. Живяхме тук, когато беше малка.
— Не си спомням! — викна Скарлет — И вече не познавам никого. Да не искаш да намеря приятелите, които съм имала на пет години? Това ли искаш?
— Ами не те спирам — отвърна майка й.
Скарлет беше ядосана целия ден в училище и продължаваше да е ядосана и сега. Мразеше училището, мразеше света, а точно в този момент мразеше и градския транспорт.
Всеки ден автобус № 97 с последна спирка в центъра на града я откарваше от училищните врати до края на улицата, където майка й бе наела малък апартамент. В този ветровит априлски ден бе чакала почти половин час автобус № 97, но той така и не дойде, затова когато видя автобус № 121, на който също пишеше, че отива до центъра, се качи на него. Но там, където нейният автобус завиваше надясно, този зави наляво, към Стария град, мина покрай градската градина, покрай статуята на баронет Джосая Уортингтън, а после започна да се изкачва по хълма. Пътят лъкатушеше между високи къщи. Сърцето на Скарлет се сви и ядът отстъпи място на силна тревога.
Тя слезе на долния етаж, наклони се напред, погледна табелата, на която пишеше да не говори с шофьора, докато превозното средство е в движение, и каза:
— Извинете, исках да стигна до авеню „Акация“.
Шофьорът, едра жена с кожа по-тъмна дори от тази на Скарлет, каза:
— Тогава трябваше да вземете № 97.
— Но нали и този отива в центъра.
— Да, накрая, но дори когато стигнете там, ще трябва да се върнете — жената въздъхна. — Най-добре да слезете тук и да се спуснете надолу по хълма. Пред кметството има автобусна спирка. От нея можете да хванете № 4 или № 58 — и двата ще ви закарат почти до авеню „Акация“. Слезте на Спортния център и оттам ще вървите пеша. Запомнихте ли?
— Номер 4 или 58.
— Ще ви спра тук.
Спирката беше на хълма, до широки отворени железни порти, и изглеждаше отблъскваща и неприветлива. Скарлет изчака на вратата на автобуса, докато жената не каза: „Хайде, скачайте“. Когато стъпи на тротоара, автобусът избълва облак черен дим и отмина с ръмжене.
Вятърът свиреше в дърветата от другата страна на стената.