Книга за гробището

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— Не, преместихме се след Коледа. Но сме живели тук, докато навърша пет години.

— Някакъв акцент ли долавям?

— Десет години живяхме в Шотландия. Там говорех като всички останали, а като дойдохме тук, изпъквам като бяла врана.

Скарлет искаше думите й да прозвучат като шега, но те бяха самата истина и го усети в мига, в който ги произнесе — не смешно, а с горчивина.

Мъжът я откара до авеню „Акация“, паркира пред дома й, после настоя да я изпрати до входа. Когато вратата се отвори, каза:

— Ужасно съжалявам! Позволих си да доведа дъщеря ви. Явно добре сте я възпитали, тя отказва да се качва при непознати. Но все пак валеше дъжд, беше хванала грешен автобус и се бе озовала в другия край на града. Доста объркана история. Надявам се да успеете да простите… на нея… и, ами, и на мен.

Скарлет очакваше майка й да се разкрещи и на двамата, но с изненада и облекчение чу как тя казва:

— Никога не е излишна малко предпазливост в наши дни.

После попита дали господин „Ами“ е учител и не иска ли чаша чай?

Господин „Ами“ каза, че се казва Фрост, но може да го нарича Джей, госпожа Пъркинс се усмихна, каза му да я нарича Нуна и сложи чайника да заври.

Докато пиеха чай, Скарлет разказа на майка си историята с объркания автобус и как се озовала на гробището, как срещнала господин Фрост до малката църква…

Госпожа Пъркинс изпусна чашата си.

Седяха на масата в кухнята, затова чашата не падна отвисоко и не се счупи, просто чаят се разля. Госпожа Пъркинс се извини, непохватно попи разсипания чай с кърпа и после попита:

— Гробището на хълма ли, в Стария град?

— Аз живея недалеч — обясни господин Фрост. — Снемам отпечатъци от много гробове. Знаете ли, че всъщност гробището е природен резерват?

— Знам! — стисна устни госпожа Пъркинс. После добави: — Благодаря ви, че докарахте Скарлет у дома, господин Фрост. — Всяка дума бе като кубче лед. — Мисля, че е време да си вървите.

— Това е доста рязко — миролюбиво отбеляза господин Фрост. — Не исках да ви засегна. Нещо лошо ли казах? Отпечатъците са за местен исторически проект, не копая кости или нещо такова.

За миг Скарлет реши, че майка й ще се нахвърли върху господин Фрост, който изглеждаше доста разтревожен. Но тя поклати глава и каза:

— Извинете, семейна история. Не е ваша вината — после, сякаш с усилие на волята, продължи жизнерадостно: — Като малка Скарлет си играеше в онова гробище. Беше преди десет години. Имаше си въображаем приятел. Момченце на име Никой.

В ъгълчето на устните на господин Фрост потрепна усмивка.

— Призраче ли?

— Не, не мисля. Просто живееше там. Тя дори ни показа гроба, в който живее. Така че може би е бил призрак. Спомняш ли си, скъпа?

Скарлет поклати глава.