Остатъкът от деня

— Честна дума, мис Кентън, ако смятах, че има поне частица разум в думите ви, можех да си направя труда да поспорим. В случая обаче просто ще си мисля за други работи, докато вие си дрънкате безсмислици.

— Аха, а защо е тази виновна усмивка на лицето ви, мистър Стивънс?

— Това изобщо не е виновна усмивка, мис Кентън. А съм леко развеселен от удивителната ви способност да говорите глупости, нищо друго.

— Напротив! Усмивчицата ви наистина е виновна, мистър Стивънс. Освен това съм забелязала колко ви е трудно да гледате Лиза. Сега ми става съвсем ясно защо толкова се противопоставяхте да я вземем на работа.

— Възраженията ми бяха съвсем основателни, мис Кентън, и вие много добре го знаете. Когато дойде при нас, момичето беше абсолютно неподходящо.

Естествено, трябва да знаете, че никога не си говорехме с такъв тон пред подчинените. Но някъде по това време нашите вечерни срещи на чаша какао, макар че си оставаха строго професионални по характер, бяха започнали да се разнообразяват и с подобни невинни шеги, които ни помагаха да се освободим от натрупаното през дългия ден напрежение.

Лиза беше при нас вече осем или девет месеца и аз почти бях забравил за съществуването й, когато един ден тя и вторият лакей заедно изчезнаха от къщата. Разбира се, такива неща са част от всекидневието на всеки иконом на голямо домакинство. Вярно, че са досадни, ала човек просто се научава да ги приема. Между другото от всички „лунни забежки“ тази беше една от най-цивилизованите. Като изключим малкото храна, двойката не беше взела нищо от къщата. Да не говорим, че и двамата бяха оставили писма. Вторият лакей, чието име вече не си спомням, ми беше написал кратка бележка горе-долу със следното съдържание: „Моля ви, не ни съдете прекалено строго. Обичаме се и смятаме да се оженим.“ Лиза беше написала по-дълго писмо, адресирано до „домакинката“, и точно него мис Кентън донесе в стаята ми сутринта, след като двойката изчезна. Доколкото си спомням, имаше много грешно съставени и написани изречения за това колко двамата се обичали, какъв прекрасен човек бил вторият лакей и какво чудесно бъдеще ги очаквало. Един от пасажите, за който се сещам, звучеше приблизително така: „Нямаме пари, но кой го е грижа имаме любов а кой иска нещо друго имаме се един друг а това е всичко което човек може да желае.“ Независимо че писмото беше цели три страници, никъде не се споменаваше и дума на благодарност към мис Кентън за огромните грижи, които беше положила за момичето, нито пък се прокрадваше нотка на съжаление, че са ни измамили.