Остатъкът от деня

Фактът, че съм тук, че почти изцяло разчитам на милостта и добрината на мистър и мисис Тейлър, се дължи на едно глупаво, влудяващо простичко недоглеждане: допуснах фордът да остане без бензин. Като прибави и този пропуск към вчерашния инцидент с празния радиатор, човек логично би могъл да заключи, че подобна липса на организация е типична за характера ми. Естествено, бих контрирал, че по отношение на шофирането на дълги разстояния съм абсолютен новак и подобни елементарни пропуски могат да се очакват. И въпреки всичко, като се сетя, че предвидливостта и добрата организация са качества, заложени в основата на нашата професия, много ми е трудно да повярвам, че отново не съм изневерил на себе си.

Макар че и другото е вярно. Последния час и нещо, преди да свърша бензина, шофирах, но вниманието ми беше съсредоточено в съвсем различна посока. По план трябваше да прекарам нощта в Тависток, където пристигнах малко преди осем. В най-голямата им странноприемница обаче ме уведомиха, че всички стаи са заети поради местния селскостопански панаир. Насочиха ме към още няколко места, ала навсякъде, където попитах, ми поднасяха все същото извинение. Най-после съдържателката на пансиона в самия край на града ми предложи да опитам в една по-далечна странноприемница, стопанисвана от нейна роднина, където със сигурност щяло да има свободни стаи, тъй като все пак било извън Тависток.

Жената най-подробно ме упъти и тогава всичко ми се стори съвсем ясно, така че не знам по чия вина по-късно не успях да открия и следа от странноприемницата. Вместо това след петнайсетминутно шофиране се озовах на някакъв безкраен път, който криволичеше из мрачна и пуста мочурлива местност. От двете ми страни се простираха необятни пространства, покрити с блатни треви, по които се влачеше парцалива мъгла. Отляво виждах последните отблясъци на залеза. Тук-там на хоризонта се мяркаха очертанията на някоя къща или хамбар, но иначе имах чувството, че съм напуснал обсега на цивилизацията.

Спомням си, че някъде по това време обърнах форда и подкарах обратно с цел да намеря отбивката, която бях зърнал и подминал. Когато я открих обаче, новият път се оказа още по-запустял от предишния. Известно време карах в почти пълен мрак между висок жив плет и от двете страни, после пътят стръмно започна да се изкачва. Междувременно ме бе напуснала всякаква надежда, че ще намеря въпросната странноприемница, и бях решил да карам, докато стигна до някой град или село, където да потърся подслон. На сутринта, разсъждавах, лесно щях да се върна към планирания си маршрут. Точно тогава, насред най-стръмния участък, моторът се задави и аз за първи път забелязах, че бензинът се е свършил.

Колата продължи още няколко метра, след което спря. Като слязох, за да видя къде съм, установих, че разполагам само с още няколко минути дневна светлина. Намирах се на стръмен път, заобиколен от дървета и високи храсталаци, а доста по-напред в живия плет имаше просека, затворена от широка дървена преграда. Запътих се към нея с надеждата, че един поглед оттам ще ме ориентира в обстановката; може би дори съм очаквал да зърна и някоя къща, където веднага биха могли да ми помогнат. Сигурно затова изпитах силно разочарование от гледката, която съзрях. От другата страна на преградата склонът се спускаше толкова стръмно, че само след двайсетина метра вече го губех от погледа си. Някъде далеч, може би на повече от миля по въздуха, имаше малко селце. В мъглата, която го обгръщаше, успях да различа острието на църковна кула и скупчени около нея покриви, покрити с тъмни плочи. От няколко коминчета се издигаха тънки струйки дим. Трябва да призная, че в този момент се почувствах леко обезсърчен. Разбира се, положението в никакъв случай не беше безнадеждно. Фордът не бе повреден, просто нямаше бензин. За около половин час можех да се спусна до селото, където положително щях да намеря подслон и туба с бензин. И все пак не се чувствах много щастлив, закъсал на самотен хълм, загледан през някаква ограда в светлинките на далечно село в изчезващия ден и все по-сгъстяващата се мъгла.