Остатъкът от деня
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
— О, Стивънс — каза той. — Исках да поговоря с теб. За онази история от миналата година. С двете еврейски момичета. Помниш я, нали?
— Да, сър.
— Предполагам, че вече няма начин да разберем къде са отишли, нали? Това, което се случи, не беше редно, затова бих желал да ги компенсирам някак си.
— Веднага ще се заема с въпроса, сър, но изобщо не съм сигурен, че ще бъде възможно да установим местонахождението им.
— Виж какво можеш да направиш. Онова, което се случи, никак не беше редно.
Допусках, че разговорът ми с негова светлост ще представлява интерес за мис Кентън, затова реших, че е правилно да я уведомя, дори рискувайки да я разгневя отново. Реакцията й обаче в онзи мъглив следобед, когато я срещнах и заговорих в беседката, беше съвсем неочаквана.
Спомням си, че докато прекосявах моравата, забелязах как започва да се спуска мъгла. Бях се запътил към беседката с намерение да прибера масата, тъй като негова светлост и гостите му бяха пили чая си там. Още отдалече съзрях — много преди да стигна стъпалата, където беше паднал баща ми — фигурата на мис Кентън, която се движеше из беседката. Когато влязох, тя беше седнала на един от плетените столове и шиеше нещо. Приближих се и видях, че поправя една разпорена възглавница. Аз се заех да събирам съдовете, разпръснати по плетените масички сред растенията, и междувременно си разменихме по някоя любезност, сигурно сме обсъдили и някой служебен въпрос. Няма да крия, след толкова дни, прекарани в голямата сграда, беше изключително приятно да поседим на свеж въздух, затова никой от нас не бързаше да се връща към основните си задължения. И макар че падналата мъгла пречеше на гледката, а и дневната светлина отслабваше, което караше мис Кентън съвсем да приближава ръкоделието до очите си, спомням си, че и двамата често вдигахме глави просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Аз се бях загледал далеч напред, там, където мъглата се сгъстяваше около тополите, засадени край коларския път, когато най-после подхванах темата за миналогодишните уволнения, но без да проявя голяма оригиналност:
— Знаете ли, мис Кентън, малко ми е смешно, като се сещам сега, ала точно по това време миналата година вие все още твърдяхте, че ще напуснете. Искрено се забавлявах, като ви слушах. — Засмях се, а зад мен мис Кентън остана безмълвна. Когато се обърнах да я погледна, тя бе насочила очи към стъклената преграда и сякаш се взираше в безкрайната мъглива маса отвън.
— Вие, мистър Стивънс, вероятно не можете да си представите — обади се най-после — колко сериозно обмислях да си тръгна. Толкова дълбоко преживях случилото се. И ако бях човек, който заслужава някакво уважение, смея да твърдя, че отдавна да бях напуснала Дарлингтън Хол. — Тя замълча и аз отново обърнах взор към тополите в далечината. След малко продължи с уморен глас: — Страхувах се, мистър Стивънс. Просто се страхувах. Къде можех да отида? Нямам семейство. Само леля ми. Много я обичам, но не мога да живея при нея и един ден, без да чувствам, че пропилявам живота си. Естествено, казвах си, че скоро ще си намеря нова работа. Ала толкова се страхувах, мистър Стивънс. Щом си помислех да напусна, и веднага си представях как се скитам сама и никой не ме познава, и няма кой да ми помогне. Ето до това се свеждат висшите ми принципи. Толкова се срамувам от себе си. Но просто не бях в състояние да напусна, мистър Стивънс, не можах да събера смелост да го сторя.
И мис Кентън сякаш потъна в мисли. Реших, че сега ще бъде уместно да й разкажа с подробности какво се бе случило между мен и лорд Дарлингтън по-рано същия ден. Направих го и завърших с думите:
— Злото няма как да бъде поправено. Ала все пак човек изпитва голямо удовлетворение, щом и лорд Дарлингтън най-недвусмислено заявява, че е допуснал ужасна грешка. Реших, че трябва да научите, мис Кентън, тъй като помня, че и вие тогава бяхте не по-малко разстроена от мен.
— Извинявайте, мистър Стивънс — продума мис Кентън зад гърба ми със съвършено различен глас, сякаш току-що я бяха изтръгнали от дълбок сън, — но не ви разбирам. — Обърнах се към нея, а тя продължи: — Аз пък си спомням, че според вас беше съвсем нормално и правилно да изпратим Рут и Сара да си събират багажа. Вие определено бяхте доволен.
— Това, което говорите, мис Кентън, е некоректно и нечестно. Цялата история ме разстрои. Наистина много ме разстрои. И е последното нещо, което бих желал да се случва в тази къща.