Проходът

— Не — каза сестра Клер. Стоеше, заела предизвикателна поза със скръстени на гърди ръце. — Излязоха. Преди около час.

— Знаете ли къде са отишли?

Възцари се мълчание. После от вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън.

— Господа, моля да ме извините — каза Арнет.

Оттегли се в кухнята. Сърцето ѝ биеше лудо. Благодарна беше за прекъсването, защото така можеше да поразмисли. Когато обаче вдигна телефона, от другата страна чу непознат за нея глас.

— Обителта ли е? Знам, че съм ви виждал наоколо, дами. Простете, че така ви звъня.

— С кого говоря?

— Извинете ме — мъжът говореше припряно, думите му звучаха хаотично. — Казвам се Джо Мърфи. Аз съм началникът на охраната в зоопарка на Мемфис.

Зад гласа му се чуваше суматоха. Изведнъж се обърна към друг човек: Отворете вратата, каза той. Направете го веднага и толкова.

После отново се върна на телефона.

— Известно ли ви е дали някоя от монахините не е наблизо заедно с едно момиченце? Чернокожа дама, облечена като вас.

Трептяща безтегловност, като рояк пчели, изпълни сестра Арнет. В тази съвършена сутрин нещо се беше случило, нещо ужасно. Вратата на кухнята се отвори. Агентите влязоха в стаята, водени от сестра Клер и сестра Луиза. Всички бяха вперили поглед в нея.

— Да, познавам я — Арнет се мъчеше да заглуши думите си, но знаеше, че е безсмислено. — Какво има? Какво става?

Известно време линията остана тиха. Мъжът от зоопарка беше закрил слушалката с ръка. Когато вдигна ръката си, Арнет чу викове и детски плач, а зад него животински ревове. Маймуни, лъвове, слонове и птици крещяха, ревяха и пищяха. На Арнет ѝ трябваше само миг, за да осъзнае, че звуците, които чуваше, не идваха от слушалката, ами от отворения прозорец.

— Какво става? — умолително попита тя.

— Най-добре елате тук, сестро — каза мъжът. — Това е най-дяволското нещо, което съм виждал.