Проходът

Сестра Арнет седеше в кухнята на Обителта на сестрите на милосърдието. Вече беше решила, че трябва да се намеси.

Стана девет часа, после девет и половина, стана десет. Лейси и онова момиче, Ейми, още не се бяха прибрали. Накрая сестра Клер каза каквото знае: Лейси пропуснала литургията и малко след това двете излезли. Момиченцето било с раничка. Клер ги чула да излизат и ги наблюдавала от прозореца как минават през задната врата, на път за парка.

Лейси беше намислила нещо. Арнет трябваше да го предвиди.

Историята около момиченцето беше скалъпена, веднага го разбра. Или ако не разбрала, то поне почувствала. Зрънцето на съмнението беше покълнало у нея през нощта и се беше превърнало в убеденост за някаква нередност. Също като монахинята госпожица Клейвъл от книгите за Маддин, сестра Арнет разбра.

А сега точно както в книгата едно от момиченцата беше изчезнало.

Нито една от сестрите не знаеше историята на Лейси. Дори Арнет нямаше да я научи цялата, ако от офиса на по-горната инстанция не бяха препратили психиатричното заключение. Арнет си спомни, че беше чула нещо за събитията по новините, преди много години, но приличаше на всичко, което се случва навсякъде по света, особено в Африка, нали така? В онези ужасни малки държавички животът изглежда не струваше нищо, а Неговата воля беше най-неведома от всичко и всички, нали? Случилото се беше потресаващо и ужасно, но съзнанието си имаше предел, след който вече не възприемаше подобни истории и Арнет беше забравила всичко, свързано с нея. А сега тук беше Лейси, поверена на грижите ѝ и само тя единствена знаеше истината. Трябваше да признае, че Лейси беше в почти всяко отношение монахиня за пример, макар и малко затворена в себе си и може би прекалено мистична в молитвите си. Лейси бе разказала, като несъмнено вярваше в думите си, че родителите ѝ и сестрите ѝ живеят в Сиера Леоне, посещават официални балове и яздят понита за поло. От деня, в който войници от мироопазващите сили на ООН я бяха открили в полето и предали на грижите на монахините, друго Лейси не беше разказвала. Нямаше съмнение, че това е милост, чрез която Бог предпазваше Лейси от спомена за случилото се. Защото войниците не си бяха тръгнали, след като бяха избили семейството ѝ. Бяха останали с Лейси в полето, в продължение на часове. Момиченцето, което бяха взели за мъртво и изоставили, можеше и да се превърне в мъртва душа, ако Бог не беше избрал да защити разума ѝ от случилите се събития. Че Той беше избрал да не я прибере при себе си в онзи момент, беше само проява на Неговата воля, за която Арнет нямаше какво да размишлява. Фактът, че знаеше истината за нея, беше товар, придружен с притеснения, който трябваше да носи мълчаливо.