Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
Веднъж се разминаха с друг керван, отправил се към Кашгар. Гърбовете на камилите бяха украсени с кръгли покривала под дървените им самари с рамки, всяко животно носеше два огромни топа коприна от всяка страна. Виковете на камиларя и звънът на камилските звънци долетяха до тях, понесени от горещия вятър.
— Знаеш ли къде отива тази коприна? — извика Жосеран на Уилям. — Венеция.
— Откъде знаеш? — извика в отговор Уилям, докато се друсаше на гърба на камилата си.
— Това е Пътят на коприната! Чувал ли си за него? Мохамеданите го изминават всяка година, за да разменят тази коприна на пазарите в Бухара, Табриз и Багдад. Но никой от тях не пътува по-нататък от Персия. Сега обаче Жосеран Сарацини видя откъде започва великият път?
— Никакъв път не виждам — възрази Уилям.
— Защото път няма. Въпреки това търговците следват тази посока с товарите си от библейски времена.
— Искаш да кажеш, че камиларят, който води камилите, ще отиде чак в Багдад?
— Не, той ще продаде стоката си в Кашгар. Пътят на коприната е като верига. Той ще я размени за кориандър или нефрит на пазара. Друг търговец ще вземе неговата коприна и ще я пренесе през планините, за да я размени за фурми и стъкло. И така нататък, докато някой епископ в Рим не купи от нея за любовницата си!
— Да не би да ми разказа тази история само за да ме уязвиш, тамплиере?
— Всъщност не. Реших, че може да ти е интересна. А ти да не би да ми казваш, че епископите, които познаваш, си нямат любовници?
— Те ще отговарят за прегрешенията си, когато дойде денят. Както ти ще отговаряш за своите.
— Поне ще съм в добра компания.
Докато наблюдаваше как керванът изчезва в трептящото отражение на Такламакан, Жосеран се почувства понесен в устрема на историята. От векове тези камили пристъпваха тромаво през пустинята с товарите си от безценни тъкани и едва преди няколко години беше разкрито от какво се прави коприната. Изумителното беше, че хората отглеждали какавидата на някакъв вид буба! Уилям може и да наричаше тези хора диваци. За него те бяха източник на несекващо удивление.
50
Всеки ден започваше призори, когато Едноокия ставаше тихо и опъваше молитвеното си килимче към Мека. После изпълняваше молитвения си ритуал, коленичил, покланяше се и се просваше на земята, обръщаше длани нагоре в молба към Аллах.
След това отвеждаше камилите до товарите им. С подръпване на поводите, прикачени към носовете им, той ги караше да коленичат една по една, така че татарите да могат да натоварят дисагите си на дървените самари, закрепени на гърбиците им. Конопените въжета, с които бяха завързани, се прикрепяха под гърдите на добичетата въпреки техните ревове на протест, на които той не обръщаше никакво внимание. После, когато небето на изток придобиеше мърляв оранжев цвят, а последните замръзнали звезди още грееха на небето, керванът им поемаше отново на път, докато слънцето изгряваше над пустинята.
Едноокия беше вързал повода на едната камила към товарния самар на другата и така всички камили вървяха навързани една за друга. Последната камила в редицата имаше звънче на врата си. Едноокият знаеше, че ако не чува звънчето, една или повече камили са се отвързали. Жосеран скоро привикна към нежното прозвънване заедно с ритмичното глухо тупкане на камилските копита по коравия пясък, тържественото скърцане на въжетата и прошепнатото „сук-сук“ на камиларя, който вървеше напред и водеше.
Горещият вятър ги изсуши напълно. Жосеран вече не чувстваше устните си, които бяха подути и покрити с твърда коричка от напукана и разкъсана кожа. Нямаше вода, с която да се измият, но това беше без значение, сухият въздух спираше всяко потене, веднага отнемаше всяка влага от кожата. Дори Уилям беше изгубил вонята си.
Бодливите храсти тамариск бяха единствената оцеляла растителност. Вятърът беше отвял земята около тях и ги беше оставил като червенеещи туфи. Но дори и в най-отчаяните места стада диви кози пасяха от тях и откриваха някак храна в тази дяволска земя.
Бедната им храна го беше направила слаб. Жосеран се страхуваше да не полудее, безкрайното небе и сивата, еднообразна пустиня се сливаха и дори самото време беше станало еднакво. Жегата се надигаше от повърхността на пустинята и раждаше призраци на хоризонта, привидения от дървета и замъци, а в следобедите, когато очите му бяха изморени, а гърлото му продрано, в далечината му се привиждаха планини, които миг по-късно се оказваха само шепа камъни. Или пък виждаше обширни езера, а когато се вгледаше отново, от тях нямаше и следа.