Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
За да запази разсъдъка си, той си наложи да си припомни песни на жонгльорите от тържищата в Троа и Париж или да рецитира псалми и молитви. Но жегата и изтощението някак му бяха отнели способността да се занимава дори с такива прости задачи. Мислите му блуждаеха и понякога забравяше къде се намира.
Постоянно го мъчеше жажда. Понякога стигаха до плитко езерце със спечена кал и тръстика, а и с няколко локви накиселяваща вода. Насекоми подскачаха над пяната по повърхността. Татарите въодушевено пълнеха меховете си от тази богата на вкусове супа.
Пясъчни бури танцуваха и вилнееха като духове в пустинята.
Една вечер Хутлун го улови да ги наблюдава, докато правеха стана си в каменистата равнина.
— Духове — каза тя.
— Винаги са по двама — измърмори той, — вият се в противоположни посоки.
— Уйгурите казват, че това са духовете на двама влюбени от различни кланове, на които не позволили да се оженят заради враждата между племената им. Не могли да понесат мисълта да живеят разделени, избягали в пустинята, за да бъдат заедно, и загинали в пясъците. Сега прекарват дните си, като танцуват и тичат из хълмовете.
— И свободни ли са вече?
— Да — отвърна тя, — сега са свободни.
Градчетата оазиси се появяваха стряскащо на сивия небосклон. Изведнъж изникваше тънка, зелена граница на хоризонта, виждаха групички дървета, езеро с набраздена от леки вълнички повърхност, които след минути отново се разтваряха в маранята.
От време на време в дългите следобеди съзираха тези изкушаващи видения. Най-накрая езерото се превръщаше в мираж, създаден от пясъчните бури или от прииждащата на талази жега, но дърветата бяха достатъчно истински, стройни, златисти и зелени на вечерната светлина. Точно преди мръкване се оказваше, че яздят по засенена улица, покрай белобради старци на магарешки каруци и поля с жито и дини, покрай заградени със зидове градини и тъмни дворове, из които тук-там имаше черници и ясени.
Всички в градчето излизаха от къщите си, за да видят пристигането им: земеделци с посивели бради, жени с повити бебета, поставени на гърбовете им, голи дечурлига, които пищяха и тичаха през калните вади.
Винаги имаше джамия със сини нефритени мозайки, които проблясваха на слънцето. А в град, наречен Кука, откриха напълно нова религия.
Прекосяваха чакълестата равнина, из която се срещаха могили и кални саркофази. Изведнъж два гигантски каменни идола се извисиха, застанаха като на пост от двете страни на пътя им. Тези богове имаха еднакви блажени усмивки, а десниците им бяха вдигнати за благословия. Ерозията на пясъчника и вятърът бяха издълбали фини криволици по широките им бузи.
Камилите минаха под сенките на гигантските статуи и Жосеран потисна трепването си. Почуди се какво ли ново дяволско дело ги чака напред по пътя.
— Казва се Боркан — каза Хутлун на Жосеран същата нощ, докато седяха до огъня в двора на кервансарая.
— Бог ли е?
— Много подобно на бог. В някои места е почитан като пророк, както и самия велик Мохамед.
— Не разбирам. Вие сте господари тук, а разрешавате на тези хора да строят своите идоли открито?
— Разбира се.
— Но тези земи принадлежат на татарите. А ги оставяте така да показват религията си?
— Естествено. Този Боркан е по-маловажен бог. Ако беше по-силен от Тенгри, Духът на Синьото небе, нямаше да ги победим във войните. Затова им позволяваме да си запазят боговете. Така е по-добре за нас. Това ги държи слаби.
Жосеран беше удивен от това разсъждение. За Рим беше немислимо да остави каквато и да било религия да процъфтява там, където са установили господството си. Папа Инокентий III дори беше заповядал да се проведе кръстоносен поход срещу катарите в Лангедок, защото отказали да признаят върховенството на папата и литургията на Рим. Много от тези градове все още тънеха в разруха четирийсет или петдесет години по-късно, а полята на катарите продължаваха да пустеят до разрушените селца.
А ето че тези татарски дяволи — както би се изразил Уилям — оставяха онези, които бяха под тяхна власт, да живеят, както разбират, стига да плащат налозите си. Струва ми се, помисли си той, че ние, християните, има много да учим от тези варвари.
Само че имаше вярвания, чието съществуване не приемаше с такава лекота.
Жосеран видя как една от камилите в началото на върволицата едва пристъпя и рухва на колене. Главата ѝ беше извита назад и докосваше първата гърбица, устата ѝ зееше към небето. Звуците, които издаваше в предсмъртната си агония, накараха стомахът му да се присвие.