Пътят на коприната
- Автор: Фальконер Колин
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 978-954-330-404-2
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пътят на коприната». Краткое содержание книги:
В Каракорум вече бил свикан курултай, за да избере хан на хановете, на който за върховен владетел на татарите бил избран братът на хагана, Арик Буке.
Но никой не се съгласил с този избор. По-малкият му брат Хубилай, който воювал срещу китайците в далечен Катай, не присъствал и свикал свой собствен курултай в своята столица Шанту, на който накарал пълководците си да изберат него за хаган. Немислимо било да се свиква курултай на място, различно от столицата Каракорум. Събитията означавали бунт, който водел към гражданска война за пръв път от времената на Чингис хан.
Съпругите и синовете на покойния хан на хановете Монке били на страната на Арик Буке. Златният клан, наследниците на Чингис, също му изказал своята вярност, както и братът на Арик Буке, Бату, от Златната орда. Само Хулегу се съюзил с Хубилай.
Хубилай трябвало да е изпаднал в изолация от тази липса на подкрепа. Но той имал многобройна и добре подсигурена армия и силна база в Катай. Представлявал потенциална заплаха за цялата татарска империя.
Съобщението на Кайду завършвало с предупреждението: колкото повече приближават до границите на Катай, толкова повече тя да внимава и да се пази. Имало опасност верни на Хубилай войници да нападнат кервана.
Пустинята не беше единствената заплаха, която ги дебнеше по време на първата лятна луна.
47
Тази нощ спряха в средата на обширна чакълеста равнина. Спънати, камилите пасяха из редките трошливи солени тръстики и сухи бодливи храсти.
Уилям коленичи под почерняла и обрулена от вятъра върба, стиснал в юмрук разпятието на врата си, устните му беззвучно изричаха молитва. Татарите го наблюдаваха презрително, изплашени от това необразовано създание, което им беше поверено. Веднъж им беше донесъл лош късмет. Убедени бяха, че това ще се случи отново.
Жосеран седна до монаха и вдигна качулката на робата си, за да се защити от горещия неуморим вятър.
— За какво се молиш, братко Уилям?
Уилям свърши с молитвата и отпусна ръце отстрани на тялото си.
— Да служим на Божията воля със страданията си тук.
— И каква според теб е Божията воля?
— Не е съдено на окаяни създания като нас двамата да знаят.
— Но ти знаеш съдържанието на булата, която неговият викарий ти е поверил. А понтифексът знае Божията воля, нали?
Откакто бяха напуснали Акра, той се питаше каква е целта на посланическата мисия на Уилям. И папата ли искаше мир с татарите, както искаха тамплиерите?
— Булата е тайна. Ще я прочета само на татарския владетел, както съм натоварен да направя.
— Папата иска ли да сключим мир?
— Папата иска да им отнесем словото Божие.
— На мен ми се струва, че те се интересуват само от плячката. Жадуват само за владения тук на земята, не на небето.
— Бог ще отвори сърцата им и умовете им — Уилям се изправи на колене и високо простена.
— Какво има?
— Ревматизъм, това е. Не се притеснявай за мен.
Жосеран сви рамене.
— Бъди сигурен, че няма да го направя. Но мой дълг е да те върна здрав и читав в Акра.
— Ще положа усилия да не те разочаровам.
— Благодаря.
Всъщност Уилям търпеше неимоверни страдания, но не искаше тамплиерът да разбере. При отвора на червата му се бяха появили подутини, които приличаха на гроздове и тръскащите движения на камилата превръщаха всяко движение в агония. Но ако той страдаше, страдаше за своя Спасител и всяка стъпка през тази ужасна пустиня пречистваше душата му и го приближаваше към неговия Бог.
Хутлун видя гарванът да става и да се отдалечава настрана да пусне вода. Камилата му пасеше наблизо, вдигна грозната си глава и го изгледа. Хутлун почти разчете мислите ѝ, изписани във вялия поглед на кафявите ѝ очи. Хранеше се с острите бодли на тамариск, дъвчеше бавно, съзерцаваше мъчителя си, облечен в черното си расо с качулка, слушаше плискането на водата му върху камъните. Опъна въжето си докрай и стигна почти до рамото му.
После изплю куп зелена, слузеста маса върху гърба му.
Уилям пристъпи напред, изви ръка към гърба си да провери какво го е тупнало и струята му изцапа расото му. Едноокия, който също видя случилото се, падна на земята от смях. Уилям се опита да избърше с една ръка смрадливата слюнка от расото си, а в същото време стискаше оная си работа с другата ръка. Видя Хутлун да го наблюдава и се затътри нанякъде с поаленяло лице.
Само Жосеран не се смееше. Тя се почуди защо, знаеше, че не храни голяма любов към спътника си.
— Животното не примира по него — каза тя.
— Очебийно е.
— Кажи му да изчака, докато слънцето го изсуши — посъветва го Хутлун, — после може да го изстърже. Иначе само ще влоши положението.