Нощни вълци

— Все пак си е виновен — отряза Иван. — Щом не можа да осигури…

— Млъкнете, за бога — помоли ги Костя Бели. — Намерихте кога да говорите за бандитската чест. Това май е работа на Портнов. Само че кога е успял?

— Той има хора навсякъде. Мамка му и гад! — изпсува Рубинчик.

— Спокойно! — каза Бели. — Трябва да драпаме оттук.

— Как? — попита Рубинчик. — Там май никой не остана от нашите хора.

— Много просто — отговори Костя. — Като в американските екшъни. На три изскачаме през вратата и гърмим на всички страни по всичко, що мърда. Свой, чужд — да върви на майната си! Ще се измъкнем!

— Ако се отървем — обади се Иван, — събираме се утре при мен. За безопасността си залагам главата.

— Става — съгласи се Костя. — Ние ти даваме живота си, ти — главата. Коя? А без майтап — съгласен съм.

— И аз — каза Рубинчик. — Само да се измъкнем оттук. Накратко, готови! Три-четири!

Тримата едновременно се хвърлиха срещу вратата с насочени пистолети, но…

Тя не помръдна.

— Още веднъж! — изкомандва Костя Бели.

И този опит не сполучи. Вратата не поддаваше.

— Що за дявол! — кресна Рубинчик.

— Спокойно! — сряза го Иван. — Ще се измъкнем.

— Мамка му! — закрещя Костя Бели. — Дим!

Той с все сила се хвърли срещу вратата и я зарита.

Димът навлизаше през всички процепи — гъст, черен, задушлив.

— Гадове! — крещеше Рубинчик. — Отворете, гадини!

Иван мълчаливо блъскаше с тяло вратата, но тя не помръдваше.

Димът вече беше толкова гъст, че и тримата кашляха и се давеха.

— Отворете! — крещяха те в един глас.

Иван се пречупи пръв. Най-здравият, най-якият, той пръв реши, че всичко е напразно.

— Край — каза той. — Залостили са ни. Няма да излезем оттук…

— Не — хриптеше Рубинчик. — Кривонос, гадино, защо ни повика, като си се обкръжил с предатели?…

— Край — повтори Иван. — Няма да се измъкнем…

— Какво предлагаш? — попита Костя Бели, като се задъхваше. — Да се гръмнем?

— Аз мога — каза Иван.

— Ами гръмни се тогава! — закрещя му Рубинчик. — Гръмни се, глупако! А аз ще го спипам тоя гад, ще му прегриза гръкляна, ще го… — Той се задави от дима и се разкашля.

— Котарак! — Димът лютеше на очите му, те сълзяха и Иван се давеше. — Котарак — изхриптя той към Костя Бели. — Хайде на три-четири да се гръмнем един друг. Самоубийството е грях. А убийството е нещо друго…

— Не мога — отговори му Костя.

— Котарак — повтори Иван. — Тия няма да ни пуснат. Ще стоят и ще чакат, докато изгорим. Ей сега всичко ще пламне. Моля те.

И пламъкът изведнъж лумна. Струваше им се, че ги огради отвсякъде.

— Котарак! — закрещя Иван.

— Давай! — закрещя и Бели. — Хайде, Ванка, мамка ти! Давай!