Жертвите на Анубис [bg]

— Къде е Ая? — попита той, когато нападателите отпуснаха хватката около гърлото му.

— Слугинята ли? Тя почина… — отвърна водачът. — При нещастен случай…

— А кучето?

— Какво да ти кажа… Пак нещастен случай.

Сели се задърпа ужасена и понечи да извика, но водачът на групата допря камата си до шията й.

— Хубава е като прасковка — каза той и смигна на Белет, — ама сега имаме друга работа. Първо тихо и кротко ще излезем от къщата…

Белет вече беше напълно буден.

— Познах те — рече той. — Срещнахме се на Сборището на хиените…

— Браво! Трябваше да приемеш деловото ми предложение, а не да ме караш да те измъквам от постелята ти по такъв начин!

— Какво искате от мен? Аз съм само един беден ключар…

— Обличай се! — заповяда водачът. — Ела с нас и ще разбереш.

Двамата пленници бяха издърпани от леглото. Белет и Сели се облякоха набързо и нахлузиха сандалите си. Избутаха ги до градината, а лидерът провери бързо кухнята и склада. Събра в един ленен вързоп малко хляб, плодове и сушено месо, напълни един мях с кладенчова вода и излезе навън. Увери се, че труповете на слугинята и на кучето са заровени, след което отиде в работилницата на Белет, намери сандъчето с инструментите му, изпразни съдържанието му в една торба и се върна при групата.

— Вече можем да вървим — заяви той.

Накараха Белет и Сели да се качат във волската каруца, която ги чакаше отвън на улицата, после вързаха ръцете им и запушиха устата им. Покриха ги с чергилото. Каруцата потегли и скоро беше извън пределите на града.

Кошмарното пътуване продължи още няколко часа. Най-после ужасното подскачане и тракане на каруцата спря, платнището бе вдигнато и парцалите от устата им бяха махнати. Дадоха им малко вода. Белет се огледа. Съмваше се. Намираха се в малък оазис сред пустинята. Измъкнаха ги с ожулени тела и насинени устни. Сели се свлече на колене и черната й коса се разпиля по раменете й. Седеше така приведена и шепнеше молитва. Белет коленичи до нея и погледна към нападателите. Сега към тях се бе присъединил и един висок, добре сложен мъж, чието лице бе скрито зад черен тюрбан. Стояха на известно разстояние от пленниците, но се чуваше как си говорят. Белет разпозна някои от гласовете: бяха на хора, които познаваше от селото на „носорозите“. От тях не можеше да очаква милост, защото му завиждаха, че бе получил опрощение. Сели вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи, мръсно и насинено.

Водачът на групата се приближи и клекна до тях.

— Погледнете ме! — заповяда той. Двамата са подчиниха. — Знаеш ли къде сме, Белет? В Оазиса на Риах.

Белет затвори очи и простена. Значи бяха насред Червените земи, далеч от пътищата на търговците или керваните със стоки, а наоколо се простираше само горещата негостоприемна пустиня, из която бродеха разбойници и зверове.

Водачът сложи една торба на земята пред Белет и с жест го подкани да я отвори. Белет охлаби връзките й и видя вътре инструментите — своите и на баща си: ключове, пинсети, клещи, отвертки.