Жертвите на Анубис [bg]

— Да, господарю — мъжът беше скитник от пустинята и вонеше на кожи и пот.

— Запомни ли пътя? Направи ли карта?

— И с вързани очи мога да ви заведа.

— Сигурен ли си? — настоя водачът.

— Господарю, всичко ще е готово, но ще бъде опасно!

— Защо? — попита водачът заинтригуван. — Мястото е пусто, няма пазачи… — потупа скитника по рамото, — не се притеснявай, скоро ще бъдеш богат!

— Къде ще се срещнем? — попита скитникът.

— Навътре в Червените земи — отвърна водачът — Близо до Оазиса на Риах. Ще ти се плати, както и на останалите, когато свършим работата…

Водачът се върна при групата и сграбчи помощника си за лакътя. Отведе го малко настрани и тихо му каза:

— Когато свършим всичко, прережи гърлото на онзи! — и посочи към скитника.

Групата се събра отново, всички повториха за пореден път инструкциите, а след това се разпръснаха като сенки. Някъде в далечината залая куче. По улиците нямаше никакви хора. Стигнаха до някаква градинска порта и водачът спря.

— Това е задният вход към градината — прошепна той.

Направи жест на помощника си да се прехвърли през зида, после го последва, но тутакси изруга, когато едно куче дотича с лай. Помощникът извади малка брадва, стовари я с тъп звук върху главата на кучето и подсвирна към другарите си, че пътят е чист. Един по един останалите тупнаха до тях в лехата. Градината беше добре поддържана, с малък кладенец и декоративно езерце. Самата къща беше на два етажа, а отзад имаше чардак с колони. Задната врата се оказа заключена. В този миг отвътре се чуха тътрещи се стъпки, приглушено мърморене и изщракване на резе. Вратата се открехна и в рамката й се показа една възрастна жена, прегърбена и с посивели коси. Тя излезе навън, като разтъркваше очи. Спря до входа и извика кучето. Водачът извади камата си и застана зад старицата: с едната ръка затисна брадичката й, а с другата светкавично преряза гърлото й. Пусна бавно тялото на земята и направи знак на двама от групата.