Спящата кукла [bg]

Данс погледна през прозореца на хола. Погледът й се спря върху книгата, оставена на масичката. Това я накара да си спомни нещо.

— Хей, Брайън обаждал ли се е?

— А, приятелят ти? Онзи, който дойде на вечеря?

— Да.

— Как му беше фамилията?

— Гъндерсън.

— Банкерът.

— Същият. Обаждал ли се е?

— Доколкото знам, не. Можеш да попиташ децата.

— Не, няма проблем. Благодаря, татко.

— Нямаш грижи. — Това бе израз от времето, прекарано в Нова Зеландия. Той се обърна и почука по прозореца. — Чао, деца!

— Дядо, чакай!

Маги изтича навън. Плитката й се развяваше. Притискаше до гърдите си някаква книжка.

— Здрасти, мамо — извика весело. — Кога се прибра?

— Сега.

— Не ни каза нищо! — възкликна десетгодишното момиченце, като намести очилата на носа си.

— Къде е брат ти?

— Не знам. В стаята си. Кога ще ядем?

— След пет минути.

— Какво има?

— Ще видиш.

Маги вдигна книжката и показа на дядо си малка сиво-лилава раковина.

— Виж. Ти беше прав.

Маги не се опита да назове животното.

— Това е колумбийска амфиса — обяви възрастният мъж и извади бележника и химикалката, без които никъде не отиваше.

Записа си нещо. Беше с три десетилетия по-стар от дъщеря си, а още нямаше нужда от очила. Данс знаеше, че е наследила повечето си недъзи от майка си.

— Това мекотело живее във вътрешността на океана — обясни дядото. — Тук се среща много рядко, но Маги е намерила черупка.

— Тя си беше на плажа — обясни момиченцето.

— Добре, отивам вкъщи при началничката. Вечерята сигурно вече е готова и присъствието ми е задължително. Лека нощ на всички.

— Чао, дядо.

Докато баща й слизаше по стълбите, Катрин за пореден път благодари на съдбата, Бог или който друг управляваше света, за късмета да има мъж до себе си в трудния живот на вдовица с две деца.

Когато влизаше в кухнята, мобилният й телефон иззвъня. Рей Каранео съобщи, че автомобилът, който беше изгорял в Мос Ландинг, бил откраднат от паркинга на луксозен ресторант на булевард „Сънсет“ в Лос Анджелес миналия петък. Нямаше заподозрени. Освен това още не бяха открили хотела, мотела или пансиона, където може да е отседнала жената.

— Много са — оплака се младият полицай.

Добре дошъл в Монтерей…

— Все пак трябва да има къде да настаним туристите, Рей. Продължавай да търсиш. И предай много поздрави на жена си.

Данс започна да разопакова храната.

Слабичко момче с русолява коса излезе на остъклената тераса при кухнята. Говореше по телефона. Едва дванайсетгодишен, Уес бе висок почти колкото майка си. Тя го повика с пръст и той се приближи. Данс го целуна и той не се отдръпна, което можеше да се преведе като: „Много те обичам, мамо.“