Оставих те да си отидеш [bg]

Спътникът ми отваря едно шкафче и изважда от него нещо от жълта гума, червена спасителна жилетка и тъмносиня мушама.

– Съжалявам, Джена, трябва да вървя. – Мъжът поставя непромокаемите покривала върху дънките и пуловера си. – Вземи ключовете ми и ме чакай у дома. Ще се върна за нула време. –  Движи се бързо и преди да успея да отговоря, вече е побягнал към навеса за лодки, точно когато други двама мъже минават през плъзгащата се врата, готови за действие. Съвсем скоро четиримата влачат лодката към водата и скачат бързо на борда ѝ. Един от екипажа – не мога да кажа кой – дърпа въженцето, за да задейства мотора, плавателното средство се изстрелва напред и започва да подскача по буйните вълни.

Стоя там и гледам смаляващото се оранжево петно, докато сивотата не го поглъща напълно.

– Бързи са, нали?

Обръщам се и виждам някаква жена, облегнала се е на рамката на вратата на стаята на екипажа. Тя е над петдесет, в черната ѝ коса са се настанили сиви кичури, носи шарена блуза, на която е закачена значка на КНСИ.

– Аз съм Хелън – представя се тя. – Отговарям за телефона, развеждам посетителите наоколо, такива неща. Ти трябва да си момичето на Патрик.

Почервенявам от фамилиарниченето.

– Аз съм Джена. Главата ми се върти – няма и петнадесет минути от получаването на сигнала досега.

– Дванадесет минути и тридесет и пет секунди – коригира ме Хелън. Усмихва се на очевидната ми изненада. – Налага се да записваме часа на повикванията и времето ни за реакция. Всичките ни доброволци живеят на няколко минути оттук. Гари е малко по-нагоре по пътя, а Алед държи месарницата на главната улица.

– Какво се случва с магазина, когато го повикате?

– Закача знак на вратата. Местните са свикнали – доброволец е от двадесет години.

Обръщам се отново към морето, в което вече не се забелязват лодки, с изключение на огромния плавателен съд навътре. Тежки облаци са надвиснали толкова ниско, че хоризонтът не се вижда, небето и водната шир са се превърнали в една обща сива маса.

– Всичко ще е наред – казва Хелън нежно. – Не мога да спра да се тревожа, но се свиква.

Поглеждам към нея с любопитен поглед.

– Дейвид е мой съпруг – обяснява жената. – След като се пенсионира, прекарваше повече време в станцията, отколкото у дома, така че в крайна сметка си помислих: ако не можеш да го победиш, присъедини се към него. Първия път, в който го повикаха, обезумях. Едно беше да го изпращам от къщата ни, съвсем друго да ги видя как се качват в лодката... и когато времето е като това... е... – Хелън потрепери. – Но се връщат. Винаги се връщат.

Жената поставя длан на ръката ми и аз съм щастлива от този разговор.

– Кара те да осъзнаеш, нали? – питам аз. – Колко много... – спирам се, неспособна да го призная дори пред себе си.

– Колко много искаш да се върнат? – довършва тихичко Хелън.

Кимам.

– Да.

– Искаш ли да ти покажа останалата част от станцията?

– Не, благодаря ти – отвръщам аз. – Мисля да се върна в къщата на Патрик и да го изчакам там.