Оставих те да си отидеш [bg]

На път съм да затворя вратичката, когато виждам сребърния край на фотографска рамка да се подава измежду купчина покривки за маса. Изваждам я внимателно. Оказва се снимка на Патрик, ръката му е прегърнала жена с къса руса коса и прави бели зъби. Двамата се усмихват, не на фотоапарата, а един на друг. Питам се коя е тя и защо приятелят ми е скрил тази снимка от мен. Това ли е жената, за която е смятал, че ще се ожени? Поглеждам към снимката и търся нещо, което може да ми подскаже кога е правена. Патрик изглежда по същия начин, както сега, и се чудя дали тази жена е в миналото, или все още е част от живота му. Явно не съм единствената, която пази тайни. Връщам фотографията с рамка между покривките за маса и затварям вратичката, като оставям съдържанието зад нея както го намерих.

Обикалям кухнята, но накрая се изморявам от безпокойството си и си правя чаша чай, която сядам на масата да изпия.

Дъждът щипе лицето ми, замъглява очите ми и изпълва зрението ми със сенчести форми. Едва различавам шума от двигателя над воя на вятъра, но все още чувам как се удря в капака, как се строполява на асфалта.

Изведнъж водата в очите ми не е дъжд, а морска вода. Двигателят не е от кола, а пухтенето на спасителната лодка. Макар писъкът да е моят, лицето, което ме гледа – черните езера за очи и съсиреците мокри мигли – не е на Джейкъб, а на Патрик.

– Съжалявам – казвам аз, без да съзнавам дали говоря на глас. – Не исках...

Усещам как една ръка разтърсва рамото ми и ме изважда грубо от съня. Объркана, вдигам глава, която преди миг е била отпусната върху свитите ми ръце, дървената маса все още е топла от дъха ми и усещам как студът на кухнята ме зашлевява през лицето. Присвивам очи заради неприятната електрическа светлина и вдигам ръка, за да прикрия лицето си.

– Не!

– Джена, събуди се. Джена, сънуваш.

Бавно свалям ръката си и отварям очи, за да видя, че Патрик е коленичил до стола ми. Отварям уста, но не мога да говоря, чувствам се замаяна от кошмара и щастлива, че той се е върнал.

– Какво сънува?

Опитвам се да събера думите заедно.

– Аз... не съм сигурна. Бях уплашена.

– Не се страхувай. – Мъжът приглажда мократа коса върху слепоочията ми и обвива с длани лицето ми. – Вече съм тук.

Патрик е блед, косата му е мокра от дъжда, върху миглите му все още има капки вода. Очите му, които обикновено блестят, са празни и тъмни. Изглежда съсипан и без да се замислям, се навеждам и го целувам по устните. Той отговаря жадно, продължава да държи лицето ми между дланите си, след което рязко ме пуска и опира челото си в моето.

– Прекратиха претърсването.

– Прекратили са го? Искаш да кажеш, че не сте ги намерили?