Среднощен танц

— Как съм могла, какво?

— Не се прави на невинна. Това няма да те извини.

— За какво говориш? — повтори въпроса си Бел, а гласът й започна да става нервен.

Той само я погледна.

Тогава тя си спомни за лъжата, която Ема му беше казала, за да го накара да дойде в Лондон. Може би той си мислеше, че тя и Дънфорд…

— Заради Дънфорд ли е? — попита бързо тя. — Защото, ако е заради него, няма нищо, от което да се притесняваш. Той е просто мой стар приятел, но това е всичко. Той също е най-добрият приятел на Алекс.

— Не е заради него — изсъска Джон. — Заради брат ми е.

— Кой?

— Чу ме.

— Брат ти?

Джон кимна рязко.

— Аз дори не го познавам.

— Ако продължиш с лъжите, Бел, ще затънеш. И, повярвай ми, аз няма да съм наоколо, за да те спася, когато паднеш.

Бел преглътна.

— Мисля, че трябва да продължим разговора си насаме. — С високо вдигната глава, тя прекоси стаята и излезе на терасата. Докато стигне до избраното място, неразбирането й се беше превърнало в гняв и когато се обърна към него, от очите й струяха искри.

— Много добре, лорд Блекууд, сега вече нямаме публика, така че предлагам да ми кажете за какво беше тази малка сцена.

— Не сте в положение да ми искате обяснение, милейди.

— Уверявам ви, че не съм запозната с подобни ограничения в поведението си.

Джон побесня. Искаше му да я хване за раменете и да я раздруса.

Да я разтърсва и да я разтърсва, и разтърсва, докато…

О, Исусе, искаше да я целуне.

Но Джон нямаше навика да целува хората, докато беше ядосан, затова само се вгледа в нея и продължи:

— Осъзнавам, че поведението ми към теб невинаги е било безупречно, но да преследваш брат ми е дребнаво и детинско. Да не споменавам възмутителния факт, че е два пъти по-голям от теб.

Бел все още не беше сигурна за какво точно говори той, но не беше в настроение да му дава каквито й да било обяснения, затова вдигна брадичка и отвърна:

— Това е често срещано явление, жени от аристокрацията да се омъжват за по-възрастни мъже. Вярвам, че жените узряват по-бързо, затова понякога намираме мъже на нашата възраст, но друг път се спираме на осем-десет години по-възрастни. — След това многозначително добави: — Които също се държат детински и отегчително.

— Нима ме наричаш сополанко и отегчителен? — гласът му беше нисък и смъртно сериозен.

— Не знам, наричам ли те? Сега, ако ме извиниш, намирам този разговор крайно детински и досаден, а определено имам много по-приятен начин да прекарам времето си.

Джон я хвана с желязна хватка.

— Не те извинявам, много ти благодаря, но аз нямам по-добър начин да прекарам времето си. Имам един въпрос към теб и бих желал да ми отговориш.

Той замълча и неговото мълчание принуди Бел да го погледне в очите.