Денят не си личи по заранта

— Ами ако не искам да се подчинявам? — запитва капризно Сандра, изпаднала също под властното влияние на алкохолните нари. — Кажи де! Ако не искам?

— Това не е оригинално — отвръща американецът. — Никой не иска. Въпросът е да постигнеш своето, без да се набождаш на ножа. Когато бих малък, ме учеха да постъпвам тъй, както е угодно на бога. Но къде е бог, за да го питам кое му е угодно. Никой не може да ти каже кое точно му е угодно. Истината е, че трябва да се съобразяваш не толкова с бога, колкото с началството. Живей в мир с началството — такъв трябва да бъде девизът ни.

— Ами ако не искам? — настоява сексбомбата.

— Трябва да си много умна, за да си позволиш подобен лукс — промърморва снизходително Томас. — Ако си умна, ще постъпваш тъй, че да постигаш своето, без да дразниш началството.

— Това са теории — възразява Сандра. — Стани да танцуваме.

— Само това — не — поклаща глава американецът. — Мога да изпия още една чаша, за да ти направя удоволствие, но отказвам да танцувам.

— Тогава елате вие — обръща се сексбомбата ненадейно към мене. — Има време да умувате над сделките си.

Тя вече е станала и това затруднява отказа ми, още повече че и Томас добродушно ме подканва:

— Вървете, вървете! Нали знаете, когато дами канят…

Тръгвам подир дамата по тясната галерия, като внимавам да не се блъсна в някоя маса и да се не спъна в проснатите насам-натам крака. Уморено отпуснати крака подир бясното окачане на долния етаж. Застинали в транс или в апатия лица. Изобщо пияни хора. Само че пияни не от алкохола, а от диско-треската, от темпото на механичните телодвижения и от ритмиката на тоя оглушителен, неизменен и неспирен грохот на усилвателната апаратура.

Долу вакханалията е в разгара си. Или оргията. Или истерията. Или каквото щете друго, само не и веселбата. Защото в тоя вихър на телодвижения и джазов вой единственото, което липсва, е веселието.

— Напредваме — казвам, когато стигаме дансинга.

— Какво? — извиква сексбомбата.

— Напредваме — изкрещявам. — Още малко, и ще можем да се мерим с диваците, дето се тръшкат по земята в екстаз, а от устата им тече пяна.

Жената не отговаря нищо, погълната от гледката на това множество, движещо се с еднообразни жестикулации и телодвижения, като някакъв среднощен симпозиум на роботи. Подтискаща гледка. И подтискаща атмосфера, ако може да се нарече атмосфера сложната смес от мирис на тютюнев дим, на алкохол, на парфюми и човешка пот.

— Сигурен ли сте, че ви се танцува? — запитва Сандра.

— Мисля, че идеята беше ваша.

— Да. Нещастна идея. Понякога уискито ми се качва в главата и оглупявам. Добре, че при мене това не трае дълго.

Не възразявам. Няма смисъл да си дера гърлото. Дамата ме поглежда и казва не много уверено:

— Все пак, ако искате, можем да опитаме няколко стъпки…

— Какви стъпки? Тук се работи най-вече с ръцете и задните части.

— Трябва да е забавно. Щом толкова хора го правят…