Ние [Мы - bg]

О, ако наистина бях разбил себе си и всички останали на парчета, ако наистина — заедно с нея — се бях озовал някъде отвъд Стената, сред зверовете с оголени жълти зъби, ако наистина никога повече не се бях връщал тук. Хиляда — милион пъти по-добре. А сега — какво? Да отида и да удуша тази — — Но нима това ще помогне?

Не, не, не! Ела на себе си, Д–503. Набий се на здравата логическа ос — с всички сили натисни лоста — и като древен роб вземи да въртиш воденичните камъни на силогизмите — докато не запишеш, докато не обмислиш всичко, което се случи…

Когато влязох в ИНТЕГРАЛА — всички бяха се събрали вече, всички по местата си, всички килийки в огромния стъклен кошер бяха запълнени. През стъклото на палубите — дребни като мравки хора — долу, край телеграфите, генераторите, трансформаторите, алтиметрите, вентилите, стрелките, двигателите, помпите, тръбите. В каюткомпанията — някакви наведени над таблиците и инструментите — навярно командировани от Научното Бюро. И до тях — Вторият Строител с двама свои помощници.

И на тримата главите са хлътнали в раменете като на костенурки, лицата им — сиви, есенни, без лъчи.

— Как е? — попитах.

— Как може да е… Страшничко… — сиво, без лъчи се усмихна единият. — Може да се наложи да кацнем на непознато място. И изобщо — не се знае…

Не издъ̀ржах да ги гледам — тези, които аз със собствените си ръце след час завинаги ще изхвърля от уютните цифри на Часовите Скрижали, завинаги ще откъсна от майчината гръд на Всеобщата Държава. Те ми напомняха трагичните образи на „Тримата пуснати на свобода роби“ — чиято история всеки ученик у нас знае. Историята разказва за три номера, с които направили опит — за един месец ги освободили от работа: прави каквото искаш, върви където искаш.6 Клетниците се лутали около местоработата си и с гладни очи надничали вътре; спирали на площадите — и по цели часове извършвали движенията, които в определено време на деня били станали за тях вече органична потребност: режели и рендосвали въздуха, с невидими чукове удряли, бухали по невидими отливки. И накрая, на десетия ден, не издържали: хванали се за ръце, влезли във водата и под звуците на Марша взели да потъват все по-дълбоко, докато водата не прекъснала страданията им…

Повтарям: тежко ми беше да ги гледам, бързах да изляза.

— Ще направя само проверка в машинното — казах, — и потегляме.

Питаха ме за нещо — какъв волтаж е нужен за пусковия взрив, колко воден баласт — за кърмовата цистерна. У мен имаше някакъв грамофон; отговаряше на всички въпроси бързо и точно, а аз непрестанно — вътре в себе си, мислех за своето.

Изведнъж се озовах в тясно коридорче — по него се случи да тръгна навътре — и всъщност от този момент започна всичко.