Ние [Мы - bg]

И изведнъж — отгоре:

— А не мислиш ли, че върхът — това са тъкмо обединените в организирано общество камъни?

И все по-остър, все по-тъмен става триъгълникът:

— А щастието… Какво пък? Желанията са мъчителни, нали? Значи: щастието е, когато вече няма никакви желания, ни едно… Каква грешка, какъв нелеп предразсъдък, че досега поставяха пред щастието — знак плюс; пред абсолютното щастие — разбира се, стои минус — божествен минус.

Помня — объркано промърморих:

— Абсолютният минус е двеста седемдесет и три градуса…

— Точно така — минус двеста седемдесет и три. Малко студеничко, но нима това също не е доказателство, че сме на върха?

Както тогава, отдавна — тя говореше някак от мое име, чрез мен, разгръщаше докрай моите мисли. Но в това имаше нещо толкова страшно — не можех — с усилие измъкнах от себе си „не“.

— Не — казах. — Ти… ти се шегуваш…

Тя се засмя, високо — твърде високо. Бързо, за секунда, доведе смеха си до някакъв ръб — препъна се — надолу… Пауза.

Стана. Сложи ръце на раменете ми. Дълго, бавно ме гледа. После ме притегли — и край, само острите й горещи устни.

— Сбогом!

Това — отдалече, отгоре, не стигна веднага до мен — може би след минута, след две.

— Как така „сбогом“?

— Ти си болен, ти вършеше престъпления заради мен — нима това не те измъчваше? А сега — Операцията — и ще се излекуваш от мен. И това означава — сбогом.

— Не! — изкрещях.

Безпощадно остър, черен триъгълник върху бялото:

— Как? Не желаеш ли щастието?

Главата ми се цепеше, два логически влака се сблъскаха, връхлитаха един връз друг, рушаха, трещяха…

— Е, какво, аз чакам — избирай: Операция и стопроцентово щастие — или…

— „Не мога без теб, не искам без теб“ — казах или само си го помислих — не зная, но I го чу.

— Да, знам — отвърна ми. И после — все още с ръце върху раменете ми и с очи, втренчени в моите:

— Тогава — до утре. Утре — в дванайсет: помниш ли?

— Не. Отлага се с един ден… Вдругиден…

— Толкова по-добре за нас. В дванайсет — вдругиден…

Вървях сам — по сумрачната улица. Вятърът ме въртеше, носеше, гонеше — като хартийка; отломъците от чугуненото небе летяха, летяха — още ден, два има да летят през безкрайността… Докосваха ме юнифите на минаващите покрай мен — но аз вървях сам. Разбирах: всички са спасени, но за мен вече спасение няма, аз не искам да бъда спасен…