![Ние [Мы - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/4/4/4/nie-my-bg-download.jpg)
Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
— … Снощи тя дойде при мен с твоята бележка… Зная — — всичко зная: мълчи. Но нали детето е твое? И аз я изпратих — тя е вече там, зад Стената. Тя ще живее…
Отново съм в командната рубка. Отново — фантастичната, с черно звездно небе и ослепително слънце нощ; стрелката на стенния часовник — бавна, накуцваща от една минута на друга; и всичко е като в мъгла, обхванато от ситна, едва забележима (само от мен) треска.
Кой знае защо, ми се струва: по-добре всичко това да беше станало не тук, а някъде долу, по-близо до земята.
— Стоп! — викнах в машинното.
Все още напред — по инерция — но по-бавно, по-бавно. Ето, ИНТЕГРАЛЪТ се вкопчи в някакво косъмче-секунда, за миг увисна неподвижен, после косъмчето се скъса — и ИНТЕГРАЛЪТ — като камък надолу — все по-бързо. Така в мълчание, минути, десетки минути — чува се пулсът — стрелката пред очите ми е все по-близо до 12 и разбирам: аз съм камъкът, I е земята, а аз — хвърлен от някого камък — и камъкът няма търпение да падне, да стигне земята и — на парчета… Ами ако… — долу е вече твърдата, синя мъгла на облаците… — ами ако…
Но грамофонът у мен — шарнирно, точно, взема рупора, командува „малък ход“ — камъкът престана да пада. И ето, уморено фучат четирите долни разклонения — две кърмови и две носови, само за да парализират теглото на ИНТЕГРАЛА и ИНТЕГРАЛЪТ с леко потрепване, здраво, като на котва — спря във въздуха, на някакъв си километър от земята.
Всички се събраха на палубата (всеки момент ще удари 12, звънец за обяд) и надвесени през стъклените перила, набързо, на един дъх поглъщаха непознатия свят отвъд Стената — там, долу. Кехлибарено, зелено, синьо: есенна гора, ливади, езеро. На края на синята паничка — някакви жълти, костеливи развалини, заплашително вдигнат жълт, изсъхнал пръст — навярно, оцелялото по някакво чудо кубе на древна църква.
— Вижте, вижте! Ей там — вдясно!
Там — по зелената пустиня — като кафява сянка лети някакво бързо петно. В ръцете ми — бинокъл, механично го вдигам пред очите си: до гърди в тревата, с развени опашки препуска табун кафяви коне, а върху тях — онези, дорестите, белите, враните…
Зад мен:
— А пък аз ви казвам: видях — лице.
— Хайде стига! Разправяйте го на някой друг!
— На̀ ви, на̀ ви бинокъла…
Но вече са изчезнали. Безкрайна зелена пустиня…
И в пустинята — изпълвайки я цялата, и мен целия, и всички — пронизителен звън: обяд, след минута ще е 12.
Светът — пръснат на мигновени, несвързани отломъци. На стъпалото — нечия звънка златна плочка — и това ми е безразлично: ето, тя изхрущя под краката ми. Глас: „А пък аз ви казвам — имаше лице!“ Тъмен квадрат: отворената врата на каюткомпанията. Стиснати, бели, остро усмихващи се зъби…
И в този момент, когато безкрайно бавно, притаил дъх от единия удар до другия, започна да бие часовникът и предните редици вече тръгнаха, квадратът на вратата изведнъж бе зачеркнат от две познати, неестествено дълги ръце:
— Стойте!
В дланта ми се забиха пръсти — I, тя е до мен:
— Кой е? Познаваш ли го?
— Нима… нима това е…
Той — върху нечии рамене. Над стотиците лица — неговото стотно, хилядно, единствено лице:
— От името на Пазителите… Вие, на които говоря — ме чувате, всеки от вас ме чува — казвам ви: ние знаем. Не са ни известни все още вашите номера — но знаем всичко. ИНТЕГРАЛЪТ няма да бъде ваш! Изпробването ще бъде завършено и вие — вие сега няма да посмеете да помръднете — вие със собствените си ръце ще осъществите всичко. А после… Впрочем аз свърших…
Мълчание. Стъклените плочки под краката — меки, като от памук, и краката ми — също меки, също от памук. Редом — нейната съвършено бяла усмивка, бесни, сини искри. През зъби — в ухото ми:
— Аха, значи това сторихте вие? Вие — „изпълнихте дълга си“? Е, какво…
Ръката й — изтръгна се от ръцете ми, валкирийният, гневно-крилат шлем — някъде далеч напред. Аз — сам, посърнал, мълчаливо като всички, отивам в каюткомпанията…
„Но нали не съм аз — не съм аз! Никой не го е чул от мен… никой освен тези бели, безмълвни страници…“
Изкрещях й всичко това — нечуто, отчаяно, силно — в себе си. Тя седеше срещу мен, през една маса — и ни веднъж дори не ме докосна с поглед. До нея — нечия узряло-жълта плешивина. Чувам (това е — I):
— „Благородство“ ли? Но, скъпи ми професоре, дори най-простият филологически анализ на тази дума показва, че това е предразсъдък, отживелица от древните феодални епохи. А ние…
Чувствувах: бледнея — и сега всички ще го забележат… Но грамофонът у мен извършваше 50-те установени дъвкателни движения на всяка хапка, аз се заключих в себе си като в старинен непрозрачен дом — задръстих вратата с камъни, спуснах завесите на прозорците…