Ние [Мы - bg]

Не зная колко време се търкаляхме така в подземната тръба. Най-сетне: стъпала — дрезгавина — все по-светло — и отново сме на улицата — като ветрило, на различни страни…

И ето ме — сам. Вятър, сив, нисък — току над главата ми — здрач. По мокрото стъкло на тротоара — много надълбоко — преобърнати светлини, стени, движещи се нагоре с краката фигури. И невероятно тежкият свитък в ръката ми — дърпа ме надолу, към дъното.

Долу Ю отново я нямаше зад масичката, стаята й — празна и тъмна.

Качих се горе, светнах. Слепоочията ми, здраво стиснати в обръча, туптяха, разхождах се, окован в един и същи кръг: бюрото, на бюрото — белият свитък, леглото, вратата, бюрото, белият свитък… В стаята отляво щорите са спуснати. Отдясно: над книгата — плешивина с цицини и чело — огромна жълта парабола. Бръчките на челото — жълти, нечетливи редове. Понякога погледите ни се срещат — и тогава усещам: тези жълти редове са за мен.

… Това се случи точно в 21. Дойде Ю — сама. В паметта ми ясно остана само едно: дишах толкова шумно, че чувах дишането си и все исках да бъде някак по-тихо, но не можех.

Тя седна, оправи юнифата на коленете си. Розово-кафявите й хриле се вееха.

— Ах, скъпи — наистина ли сте ранен? Още като разбрах — веднага…

Парчето от буталото — на бюрото пред мен. Скочих, запъхтян още по-силно… Тя чу, не се доизказа, кой знае защо, също стана. Вече виждах мястото на главата й, в устата ми — отвратително-сладко… кърпичката, но кърпичката я няма — плюх на пода.

Онзи, зад стената отдясно — жълти, съсредоточени бръчки — отредени за мен. Той не бива да види, още по-противно ще бъде — ако гледа… Натиснах копчето — нищо че нямам право, нима сега не е все едно — щорите паднаха.

Тя явно усети, разбра, втурна се към вратата. Но аз я изпреварих — и като дишах шумно, без да отмествам ни за миг очи от онова място на главата…

— Вие… ние сме полудели! Да не сте посмели… — Тя отстъпваше — седна, по-скоро падна на леглото — пъхна, цялата трепереща, вкопчените си една в друга ръце между коленете. Целият — пружина, като все тъй здраво я държах вързана — с очи, бавно протегнах ръка към масата — движеше се само ръката ми — грабнах буталото.

— Моля ви! Ден — само един ден! Утре — още утре — ще отида и ще направя всичко…

За какво говори? Замахнах — —

Сигурен съм: убих я. Да, незнайни мои читатели, имате право да ме наречете убиец. Зная, че бих стоварил буталото върху главата й, ако не беше викнала:

— В името на… в името на… Съгласна съм — ей сега…

Тя смъкна юнифата си с треперещи ръце — едрото, жълто, увиснало тяло се просна на леглото… И едва сега разбрах: тя си е помислила, че аз щорите съм ги… направил съм това, защото — че искам…

Това бе толкова неочаквано, толкова глупаво, че избухнах в смях. И в същия миг пренавитата пружина у мен се скъса, ръката ми омекна, буталото тупна на пода. И тогава сам се уверих, че смехът е най-страшното оръжие: със смях можеш да убиеш всичко — дори убийството.

Седях зад бюрото и се смеех — с отчаян, последен смях — и не виждах никакъв изход от цялата тази нелепа ситуация. Не зная как би свършило всичко, ако се развиваше по естествения си ред — но в този миг — ново външно събираемо: звънна телефонът.