Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Слезли. Едното момче искало да иде в магазинчето до бензиностанцията, да намери шофьора и да му поиска пари за сладолед. Другото обаче било започнало да се съмнява в историята, която им разказал похитителят. Притеснявало се, че двамата с брат му никога не излизали от мястото, където ги държали. Това пътуване с караваната било първото им излизане. Искало да се обади на най-добрата приятелка на майка им — Фийби. Така че двамата хукнали към търговския център да потърсят телефон. Имали богат опит с обажданията за сметка на получателя, но телефонът не работел. Така че влезли в едно магазинче за сувенири да помолят да се обадят по телефона оттам. Продавачката ги познала и се обадила в полицията.
Докато патрулката пристигне, от караваната нямало и следа.
Медийното отразяване на щастливия край е донякъде лишено от ентусиазъм. Повдигат се въпроси около това как вратата на караваната „се е отворила“, относно успешните усилия на Сандлинг (наела услужлив адвокат, съгласил се да я представя безплатно) да предпази момчетата от агресивни разпити. На фона на този негативизъм от страна на полицията и на обществото като цяло не е изненадващо, че въпреки вълната от свидетелства на нейни приятели, работодатели и персонала на училището, в което учели синовете й, за това как Сандлинг наистина била променила коренно живота си, минали няколко месеца и съдебно дело преди жената да си върне попечителството над децата си.
Разширявам търсенето и изтеглям всичко, което успявам да открия за случая Сандлинг. След няколко часа вече съм убеден, че цялостното ми впечатление е било повлияно от медийното отразяване, оклеветило Ема Сандлинг. Изглежда Шофлър се е хванал на същата въдица, както и Джуди Джоунс от ФБР — поне никога не са ми казвали нещо, което да ми подскаже, че смятат случая за свързан с нашия, въпреки очевидните сходства.
Аналогията — шестгодишни близнаци, отвлечени на обществено място — е толкова поразителна, че не мога да сваля очи от статиите. Може би не съм догледал нещо заради погрешното предположение, че бурният личен живот на Сандлинг непременно означава участие в отвличането на собствените й синове. Когато ги препрочитам сега, не откривам нищо, никакви доказателства, които да противоречат на нейния разказ за случилото се. Трублад е имал алиби. Не е открит друг съучастник. Сандлинг не е променила версията си нито веднъж въпреки тежките разпити. И макар че продавачката в магазина за сувенири е получила част от наградата, нито цент от въпросния фонд не е попаднал в ръцете на Сандлинг.
През следващите два часа разговарям с полицейските управления в Корвалис и Юрика. В началото, когато се представям и казвам, че ме интересува случаят Сандлинг, ме прехвърлят от служител на служител. Когато започвам да настоявам, реакцията ме изненадва — удрям в стена.
Използвам имена, споменати във вестниците по повод на отвличането, и издирвам телефонните номера на хора, свързани с Ема Сандлинг — клиентите й, социалните работници, адвоката й и всеки, чието име успявам да изровя от медийното отразяване. Свързвам се с половината от тях и се натъквам на една и съща реакция. Не знаят къде е. Не могат да ми помогнат.
Ставам схванат от стола си, осъзнал, че навън е тъмно и че съм стоял пред компютъра с часове. Не съм се отказал от издирването на Ема Сандлинг, но знам, че трябва да хапна нещо. Откакто Лиз ме напусна, отслабнах значително и хората започнаха да го забелязват.
Отправям се към кухнята да намеря нещо за ядене, макар да знам, че хладилникът е почти празен. Има само две изсъхнали парчета сирене, плесенясал пъпеш и половин литър мляко, което се оказва вкиснало. Пиле на грил, което съм забравил да увия, сега е така изсъхнало, че прилича на мумия. Във фризера има само ледени кубчета и една замразена пица. Оглеждам кутията на пицата за дата на годност и я откривам под плътен скреж. Датата, в избледняло розово, е отпреди година.
Дори и това ме потиска. Пицата се е озовала във фризера още преди с Лиз да се разделим, преди животът ми да се разпадне на съставните си части. Сигурно сме я купили за вечеря на момчетата. За миг издигам пицата до статута на талисман. Откривам, че не ми се иска да я изхвърля. Клатя глава, изливам млякото в чешмата и изхвърлям всичко останало.
През повечето време се храня навън. На това трябва да се сложи край — прекалено скъпо ми излиза. Казвам си, че утре ще напазарувам, предимно аламинути. Както и малко здравословна храна. Ябълки. О, Господи!
За пръв път след отвличането на момчетата си обувам маратонките и излизам да потичам във влажната вашингтонска нощ. Определено не съм във форма, но кросът ме отпуска. Самото движение ми е приятно, усещането за избиващата по тялото ми пот, за затруднения ритъм на дишането ми. Приятно ми е как колите ме подминават с рев под светлинните ореоли около уличните лампи и как вниманието ми се фокусира върху основни неща — къде да стъпя, как да заобикалям най-добре минувачите, как да хвана зелената вълна на светофарите, така че да не накъсвам кроса си.