Разкриване

Не знаеше какво точно е очаквал да чуе от Луиз Фернандес, но в никакъв случай не и подробно описание на възможността да бъде уволнен, да ипотекира къщата си и никога да не си намери работа.

Беше зашеметен от внезапния обрат в живота си и от мисълта колко крехко е съществуванието му. Само преди два дни беше ръководител със солидно положение и многообещаващо бъдеще. Сега го заплашваха позор, унижение и безработица. Чувството за сигурност се бе изпарило.

Обмисляше въпросите, зададени от Фернандес — изобщо не му бяха хрумва.и. Защо не е споделил с никого. Защо не е водил бележки. Защо не е заявил недвусмислено на Мередит, че поведението й е нежелано. Адвокатката работеше в свят на правила и разграничения, които не му бяха съвсем ясни и досега изобщо не го бяха вълнува.и. Но излизаше, че разграниченията имат жизнено значение.

Положението ви не е розово, господин Сандърс.

Въпреки всичко… как можеше да го предотврати? Какво трябваше да направи? Започна да прехвърля наум възможностите.

Можеше да се обади на Блакбърн веднага след срещата с Мередит и подробно да му разкаже как е постъпила тя с него. Можеше да се обади от ферибота и да я изпревари с оплакването си. Какво щеше да се промени? Как щеше да постъпи Блакбърн?

Сандърс поклати умислено глава. Едва ли щеше да е по-различно. Защото в края на краищата Мередит бе обвързана със силовите структури на фирмата, до които Сандърс нямаше достъп. Мередит беше фирмен играч, разполагаше с власт и съюзници. Ето това беше смисълът — окончателният смисъл на цялата ситуация. Сандърс нямаше никакво значение. Беше само технически специалист, винтче в колелата на фирмата. Работата му беше да се спогажда с новия шеф, а той се беше провалил. Сега можеше единствено да хленчи. Или още по-лошо: да прехвърля вината върху шефа. Да раздува нещата, а никой не обича онези, които раздуват.

И какво е могъл да направи?

Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че не е могъл да се обади на Блакбърн след срещата, защото батерията на мобифона му бе изтощена.

Внезапно в мислите му проблесна образ на кола — мъж и жена в кола, които отиват на гости. Някой му бе разказал нещо… за някакви хора в кола.

Подразни се. Не можеше да се сети точно.

За проблема с мобифона можеше да има ред причини. Най-вероятно се дължеше на никел-кадмиевата памет. Новите телефони бяха с никел-кадмиеви батерии с възможност за презареждане. Ако не се разтовареха изцяло между обажданията, батериите можеха да се пренастроят на по-къс интервал. Никога не се знаеше кога ще стане. Сандърс бе изхвърлял батерии заради скъсяване на паметта.

Извади мобифона и го включи. Сигналната лампичка засия ярко. Батерията се държеше отлично.

Имаше обаче нещо…

На път в кола.

Нещо, за което в момента не се сещаше.

На гости.

Намръщи се. Не си спомняше. Образът се бе загнездил в дъното на паметта му, прекалено мъгляв, за да го възстанови ясно.

Все пак го накара да се замисли: какво още пропускаше? Докато обмисляше положението, го зачовърка неприятното усещане, че пропуска нещо. А също, че то убягна и на Фернандес, че тя не го е включила във въпросите си и то се приема от всички за даденост. И въпреки всичко…