Том Сандърс изобщо не смяташе да закъснява за работа в понеделник, 15 юни. В седем и половина сутринта влезе в банята в дома си на Бейнбридж Айланд. Знаеше, че до десет минути трябва да се облече, да се избръсне и да излезе от къщи, за да хване ферибота в осем без десет и да пристигне на работа към осем и половина — навреме, за да обсъди оставащите въпроси със Стефани Каплан преди срещата им с адвокатите на „Конли-Уайт“. Очертаваше се напрегнат работен ден и току-що полученият от Малайзия факс само усложняваше нещата.
Сандърс беше началник на отдел в „Диджитал Комюникейшънс Текнолоджи“ в Сиатъл. Цяла седмица в службата цареше бъркотия, защото нюйоркският издателски конгломерат „Конли-Уайт“ купуваше „Диджи Ком“. Сливането щеше да предостави на „Конли“ важна издателска технология за следващото столетие.
Ала последните новини от Малайзия не бяха добри и Артър с пълно право ги беше пратил на домашния му номер. Трудно щеше да обясни на хората от „Конли-Уайт“ просто защото те не…
— Том? Къде си? Том?
Жена му Сюзан го викаше от спалнята Той подаде глава изпод душа.
— Къпя се!
Тя отвърна нещо неразбрано. Том излезе и се пресегна за хавлиената кърпа.
— Какво?
— Питах можеш ли да нахраниш децата.
Сюзан беше адвокатка и работеше четири дни седмично в една фирма в центъра на града. Понеделник й беше почивен ден, за да прекарва повече време с децата, но не я биваше в къщната работа. Затова кризите бяха често явление в понеделник сутрин.
— Том? Ще ми направиш ли услугата да ги нахраниш?
— Не мога, Сю — извика Том. Часовникът над мивката показваше седем и трийсет и четири минути. — Вече съм закъснял.
Завъртя крана, за да се избръсне и насапуниса лицето си. Беше хубав, движенията му се отличаваха с лекотата на спортист. Докосна синината отстрани от футболния мач с отбора на фирмата в събота Контузи го Марк Луин — бърз, но непохватен. А и Сандърс вече остаряваше за футбол. Все още беше в добра форма, не наддаваше повече от два килограма над нормата, но докато прокарваше пръсти през мократа си коса, забеляза посивели кичури. Каза си, че е време да си признае възрастта и да се ориентира към тениса.
Сюзан влезе все още по хавлия. Жена му винаги изглеждаше хубава сутрин, дори да бе станала току-що. Свежата й красота не се нуждаеше от грим.
— Сигурен ли си, че не можеш да ги нахраниш? — попита тя. — Ох, ама че синина! Здравата си се ударил. — Целуна го лекичко и остави на плота голяма чаша димящо кафе. — До осем и петнайсет трябва да заведа Матю на педиатър, децата не са хапнали нищо, а аз още не съм се облякла. Моля ти се, нахрани ги! Много ти се моля! — Сюзан закачливо разроши косите му, хавлията й се разтвори. Без да се загръща, тя се усмихна. — Ще ти се отплатя…
— Сю, не мога. — Том разсеяно я целуна по челото. — Имам среща, не бива да закъснявам. Сюзан въздъхна.
— Е, ще се оправя сама — Тя излезе сърдита. Сандърс започна да се бръсне. Миг по-късно чу гласа на жена си:
— Хайде, деца, да вървим! Елайза, обуй обувките. — Последва мрънкането на Елайза, която беше на четири години и не обичаше да слага обувки. Сандърс почти се бе избръснал, когато пак чу гласа на Сюзан: — Елайза, веднага се обуй и слез с брат си долу! — Детето смрънка нещо и Сюзан изкрещя: — Елайза-Ан, на теб говоря!
