Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
Искаше й се да го докосне, да усети силата му под дланта си. Странно, че се чувстваше сигурна тук, в прегръдките му, след като никога не бе осъзнавала, че има нужда от сигурност. Защитена, желана, искана. Коуди й даваше всичко това, а тя дори нямаше нужда да го иска. Сърцето му биеше бързо и силно, пулсът му срещу нея бе като ехо на собствения й пулс.
За това бе мечтала — не само удоволствие, не само вълнение, а простата сигурност от това, че бе с мъжа, когото обича.
Обхвана в длани лицето му и се опита да му покаже това, което се страхуваше да му каже.
Бе зашеметяваща. Макар че любенето беше бавно, почти лениво, Абра му отнемаше дъха. Изглеждаше, че щедростта й няма граници. Тя се лееше от нея като мед, топла, плътна и сладка.
Никакво бързане. Никакво припиране. Сенките къпеха стаята, докато златистото избледня до меко светлосиво. Не чуваше друг звук, освен въздишките на своята любима и движението на тялото й върху чаршафите. Той я гледаше, докато вечерта припадаше и светлината угасваше. Очите й, вече разсънени, бяха като сенките — ставаха все по-тъмни и по-дълбоки.
Много бавно, сякаш подсъзнателно знаеше, че ще трябва да запази в паметта си този момент за някой студен самотен ден, Коуди разреса с пръсти косите й и ги опъна назад. После просто я гледаше, гледаше я, докато дъхът й затрептя между полуотворените й устни. Бавно, почти мъчително, наведе глава, без да откъсва поглед от очите й, гледаше я, гледаше я, докато устните им се разделиха и отново бяха привлечени едни към други.
Абра простена безпомощно и го привлече към себе си, почти уплашена от това, което нежността му правеше с нея. Но нямаше настойчивост, само даване. В очите й сега имаше сълзи, в гърлото й болка. Бе останала без сили от толкова красота. Отново заговори, ала произнесе само името му и чувствата, които я изпълваха, избликнаха.
В следващия момент се вкопчиха един в друг, като оцелели от буря. Сякаш не можеха да се наситят да се докосват, да се поемат. Здраво прегърнати се търкаляха по леглото, а устните им се търсеха. Чаршафите се оплетоха и бяха изритани настрани. Нежността им се смени с глад, който бе също толкова опустошителен.
Вплела пръсти в неговите, тя се издигна над него и се плъзна надолу да го поеме. Когато я изпълни, Абра се изви назад и извика. Не от безпомощност, а от тържество.
Уловени в последната светлина на деня, се понесоха към залеза и към гостоприемно посрещащата ги нощ.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Благодаря, че дойде с мен.
Коуди хвърли на Абра един бърз поглед и спря колата пред хотела, в който бяха отседнали Уилям Уолтън Барлоу и новата му съпруга.
— Глупости.
— Не, сериозно. — Тя нервно намести огърлицата си, докато пиколото отваряше вратата на колата. — Това е мой проблем. Семеен проблем. — Излезе на тротоара, пое дълбоко въздух и изчака Коуди да дойде при нея. — Но щеше да ми е много неприятно да дойда сама на тази вечеря.
Продължаваше да го изненадва, когато откриеше в нея тези следи от несигурност. Същата жена, която се страхуваше да сподели една спокойна вечеря с майка си, веднъж се бе изпречила безстрашно между двама сърдити строителни работници с юмруци като чукове. Той поклати глава, прибра в джоба разписката от паркинга и я хвана за ръка да я въведе във фоайето.
— Не си сама. И все пак няма смисъл да отиваме с мисълта, че това ще е мъчение като да те пекат на бавен огън.
— Защо тогава вече усещам жегата? — измърмори Абра, докато прекосяваха фоайето.
— Няма да те разпитват в Държавния департамент, Уилсън. Ще вечеряш с майка си и с новия й съпруг.
Тя не се сдържа и се изсмя.
— А в това имам огромен опит. — Спря пред входа на ресторанта. — Извинявай. Никакви злобни забележки, никакъв сарказъм, никакво цупене.
Коуди улови в длани лицето й, развеселен от начина, по който бе изпънала рамене и вирнала брадичка.
— Добре. Ала аз имах намерение да се цупя поне по време на предястията.
Тя отново се засмя и този път от сърце.
— Добре ми е с теб.
Пръстите му се стегнаха и той неочаквано се наведе да я целуне силно.
— Червенокоске, с мен ти е най-добре.
— Добър вечер. — Оберкелнерът се разливаше в усмивки. Очевидно имаше слабост към романтиката. — Маса за двама?
— Не. — Коуди спусна ръка надолу и хвана ръката на Абра. — Ще вечеряме със семейство Барлоу.
— Разбира се, разбира се. — Това изглежда го въодушеви още повече. — Те току-що се настаниха. Бихте ли ме последвали?