Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
— Сега те обичам също толкова. Всъщност, дори повече. — Джеси нежно отметна косата на Абра от челото й. — Никога не съм знаела как точно да се държа с едно дете. Много по-лесно ми е да говоря с жена.
Понеже започваше да разбира, Абра я целуна по бузата.
— Гримът ти се е размазал.
— О, не. — Джеси хвърли един поглед към огледалото и потрепери. — Какъв ужас. Уили само ще ме погледне и ще хукне да се крие.
— Съмнявам се, но по-добре го оправи, преди да е свършило шампанското. — Абра се облегна удобно да я изчака.
— Не беше толкова лошо. — Коуди си смъкна вратовръзката в момента, в който влязоха в апартамента на Абра.
— Вярно е. — Тя изрита обувките си. Чувстваше се добре, наистина добре. Може би този брак на майка й щеше да е като другите. Може би не. Ала тази вечер преминаха през един мост. — Всъщност, беше хубаво. Шампанско, хайвер, още шампанско. Може да свикна. — Той отиде до прозореца и Абра се намръщи към гърба му: — Изглеждаш ми нещо разстроен. Коуди?
— Моля? — Обърна се и я погледна. Бе облечена с бяла лятна рокля, пристегната в кръста с яркозелен шал. Вземаше му ума, когато бе облечена с нещо толкова красиво и женствено… Кого лъжеше? Вземаше му ума и когато бе с мръсен работен гащеризон.
Тя се опита да се усмихне, малко объркана от начина, по който я гледаше:
— Знам, че тази вечер бях много погълната от себе си, но все пак забелязах как по едно време се умълча. Какво има?
— Нищо. Аз… Просто се бях замислил за нещо.
— За строежа ли? Някакъв проблем ли има?
— Не за строежа. — Той пъхна ръце в джобовете си и се приближи към нея. — И не знам дали има проблем.
Абра усети как дланите й изстиват. Очите му бяха много тъмни, много настойчиви, много сериозни. Сега щеше да сложи край, помисли си и сърцето й изтръпна. Щеше да сложи край и да си замине на изток. Тя облиза устни и се приготви. Бе си обещала, че ще бъде силна, когато този момент дойде, че няма да развали онова, което бяха имали, като се вкопчи в него, след като бе свършило. Искаше да умре.
— Искаш ли да поговорим за това?
Коуди се огледа. Бе, както винаги, хаос. Нямаше свещи, нямаше романтична музика. Но пък и той не бе мъж, който би направил предложение, коленичейки с ръка на сърцето.
— Да. Мисля, че би трябвало да…
Телефонът го прекъсна. Коуди изруга, а Абра подскочи стреснато. Като насън отиде да го вдигне.
— Ало? Аз… О, да. Да, тук е. — С безизразно лице му подаде слушалката. — Майка ти.
Той я пое с внезапно обзел го страх.
— Мамо? Не, няма проблем. Всичко наред ли е?
Абра се извърна. Чуваше откъслечни фрази от разговора, ала те минаваха покрай ушите й. Ако Коуди щеше да скъса, тя трябваше да бъде силна и да го приеме. Както него само преди няколко минути, Абра отиде до прозореца и се загледа навън.
Не, това не бе правилно. Цялата идея бе неправилна, още от самото начало. Тя го обичаше. Защо, по дяволите, трябваше да приеме, че това ще свърши? И защо машинално приемаше, че той ще си тръгне? Бе ужасно, помисли Абра и затвори очи. Ужасно да бъде толкова несигурна за единственото нещо, за единствения човек, който наистина имаше значение.
— Абра?
— Да? — Тя бързо се обърна.
— Всичко е наред. Бях дал на нашите този номер, освен номера в хотела.
— Добре. — Усмивката й бе малко напрегната.
— Баща ми имаше някои проблеми… Със сърцето, преди два месеца. Не се знаеше дали ще прескочи трапа.
Моментално я обзе съчувствие и Абра забрави всичките си нерви.
— О, съжалявам. Сега добре ли е?
— Така изглежда. — Коуди извади цигара, като се мъчеше да балансира между облекчението за баща си и нервността заради Абра. — Днес е отишъл на допълнителни изследвания и всичките са добри. Майка ми просто искаше да ми го съобщи.
— Толкова се радвам. Трябва да е било ужасно… — Тя замълча, защото я озари друга мисъл. — Преди два месеца? Когато провеждахме предварителните съвещания ли?
— Да.
Абра пое дълбоко въздух и затвори очи. Видя себе си, как стоеше във фургона през онзи първи ден и го мразеше, задето бе толкова разглезен и го мързеше да напусне портокаловата си градина.
— Трябваше да излееш онази бира върху моята глава.
Усмивката наистина помогна. Той се приближи и дръпна косата й.
— Помислих си го.
— Трябваше да ми кажеш — промълви тя.
— Не те засягаше… Тогава. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Времената се менят. Абра… — Този път телефонният звън го накара да изръмжи. — Защо не изтръгнеш това проклето нещо от стената?
Тя се засмя и отиде да вдигне слушалката.
— Ало? Да, Абра Уилсън е. Госпожо Мендес? Да, как е съпругът ви? Това е добре. Не, не беше никакъв проблем. Ние с господин Джонсън го направихме с удоволствие. — Коуди дойде да я захапе за врата и Абра премести слушалката в другата си ръка. — Тази вечер? Всъщност, аз… Не. Не, разбира се, че не, след като е важно. Можем да сме там след около двадесет минути. Добре. Дочуване. — Озадачено затвори телефона. — Беше Кармен Мендес.