Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
Щеше да посегне сама да вдигне жицата, ала Тъни я изпревари.
— Трябва да внимавате. — Хвърли жицата в кофата за боклук.
— Да. Тази доставка сега ли пристигна? — Абра посочи към трите макари тел. — Докато доставките ни изпреварват, сме добре. — Разсеяно се облегна на една от макарите.
Харесваше й видът на строежа, харесваше й пръстенът от хълмове и плата, създаден от времето и природата, насред който израстваше плодът на човешкото въображение и пот. Това за нея бе строителството. Това я бе привлякло. Когато човек може да застане под широкия купол на небето и да види напредъка, истинския напредък, това му носи надежда и удовлетворение.
Макар още да не му го бе казала, започваше да вижда и да разбира идеята на Коуди. Една малка магия, една малка фантазия тук, на едно от най-суровите и красиви места в страната. Все още по хълмовете имаше койоти, сред скалите змии, но мястото на човека бе тук. Когато бе завършен, курортът щеше просто да се слива с пустинята, да я възхвалява.
Това бе видял той. Това започваше да разбира тя.
— Хубаво място ще стане, а?
— Сигурно. — Тъни пристъпваше от крак на крак и я наблюдаваше.
— Ходили ли сте някога на почивка по някое от тези места, Тъни?
— Не. — Той отново изтри лицето си.
— Аз също — усмихна му се Абра. — Ние само ги строим.
— Сигурно.
Не бе от най-разговорчивите и тя усети нетърпението му.
— Задържам ви. — Опита се да се изправи, ала краят на жицата се закачи за джинсите й. — Господи, днес съм с две леви ръце. — Наведе се да се откачи, преди Тъни да бе успял да посегне. Измъкна края на телта и намръщено я стисна. — Казахте, че това е пристигнало днес?
— Преди един час. Направо от камиона.
— По дяволите. Проверихте ли го?
Абра бе приклекнала да разгледа жицата и той погледна надолу.
— Не, както ви казах, току-що го разтовариха.
— Проверете го сега. — Изчака, докато Тъни се наведе до нея и хвана кабела в ръка.
— Това не е номер четиринайсет.
— Не е. Бих казала, дванайсет.
— Да, госпожо. — Той се изправи начумерено. — Дванайсет трябва да е.
Тя обиколи другите макари, като ругаеше.
— Тези всичките са дванайсет, Тъни.
Той измъкна папката си, дишайки през зъби.
— По заявка за четиринайсети номер, госпожице Уилсън. Някой май е объркал доставката.
— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължава все така. — Абра се изправи и изтри длани в джинсите си. — Не можем да използваме тези кабели, не отговарят на стандарта. Обадете се на доставчика и попитайте дали могат веднага да осигурят номер четиринайсет. Не искам да закъсняваме.
— Никой не иска. Но е лесно да се сбърка, номерата на артикулите са почти еднакви. — Тъни й показа номерата във фактурата, после посочи към отпечатаните върху макарите. — От пръв поглед човек не може да различи дванайсет от четиринайсет.
— Добре че се усеща на пипане, иначе можеше да стане голяма беля. — Засенчи очите си с ръка и се вгледа в бунгалата. — Има ли опасност нещо такова да е минало, без да го усетите?
Той смачка кърпата на топка и я пъхна обратно в джоба си.
— Осемнайсет години съм в този бизнес.
— Вярно. И все пак би могло… — Гласът й пресекна, когато се чу трясък на стъкло и писък. — О, Боже мой! — Втурна се към здравния център, следвана от виковете на мъжете.
Дотича задъхана, проправи си път и видя Коуди, надвесен над окървавеното тяло на един от работниците. Сърцето й заседна в гърлото.
— Колко е зле? — Стори й се смътно познат. Бе млад, може би двадесетгодишен, с дълга черна коса и стегнато загоряло тяло.
— Не мога да кажа. — Гласът на Коуди бе напрегнат. Единственото, за което бе сигурен, беше, че момчето диша. — Повикахме линейка.
— Какво е станало? — Тя се приближи да коленичи до него и под ботушите й изхрущяха парчета стъкло.
— Изглежда, че е бил на скелето отвътре, довършвал прекарването на някакъв кабел. Загубил равновесие, стъпил накриво. Не знам. Излетя направо през прозореца. — Той погледна нагоре и стисна устни от яд и безпомощност. — Паднал е поне от пет-шест метра.
Абра искаше да направи нещо, каквото и да било.
— Не може ли да го махнем от тези стъкла?
— Гръбнакът му може да е счупен, може би вратът. Не може да го помръднем.
Малко по-късно, когато се чу сирената на линейката, тя се пусна в действие.
— Коуди, свържи се с Тим. Кажи му какво се е случило. Вие се отдалечете, направете място. — Изтри лепкавата пот от челото си. — Как му е името?