Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Завиха към търговския квартал на Некропола, с по-широки улици; подминаха дюкяните и будките на балсаматорите, пред които бяха окачени да съхнат трупове на бедняци. Жегата, смрадта и мухите бяха толкова натрапчиви, че Амеротке замени топче сребро за топче благовонно масло, за да получи поне малко облекчение, докато вървяха през шеметната блъсканица по пътеките, водещи към западните долини. Сградите в Града на мъртвите постепенно останаха зад тях. В покрайнините имаше селище, което подслоняваше постоянните работници в царските гробници. Под патронажа на двора и със специалното му благоволение тези опитни, изкусни майстори живееха в много добри условия и получаваха всякакви удобства. Амеротке си спомни, че днешният ден бе в почит на мъртвите, ден, в който не трябва да се върши никаква работа, и затова селището бе много шумно и оживено, огласяно от играещи деца, смях на мъже, долитащ от кръчмите, ясен показател, че наистина нито камък не е бил пренесен в Долината на мъртвите.
Щом излязоха от града, в периферията на западните Червени земи теренът се промени рязко. Стана унил и потискащ, с мрачни хълмове и тесни пътеки, които прорязваха сенчести клисури. Минаха покрай кавалерийски патрул и от време на време бяха спирани от елитните части на Пазителите на Запада, нубийци и сирийци, винаги нащрек срещу появата на крадци и мародери в гробниците. Накрая стигнаха до квартала на тайнствата. Въпреки слънцето, смазващата жега, песъчливия задушен въздух Амеротке имаше чувството, че някаква невидима, зловредна влажна мъгла идва като вихрушка откъм скалите. За да се разсее, съдията отвори ленената си чанта и извади картата, която бе взел от стаята на Хутепа. Знаеше добре къде отива. Долината на забравата беше място, което бе посещавал навремето с баща си и с брат си. Те го бяха угощавали с истории за чудовища, притаени наоколо: сфинксове с човешки глави; грифони с тела на чакали, с орлови глави и крила; уроди, които могат да превърнат човек в камък с един-единствен гибелен поглед. Не му се искаше дори да си ги припомня. Избърса потта от лицето си, отказа за пореден път предложения от Шуфой слънчобран и започна задълбочено да проучва картата, освобождавайки ума си от фантасмагориите и небивалиците на своето детство. Продължиха да вървят мълчаливо, а омаломощаващата жега ги обгръщаше като дебело, грубо одеяло.
Най-накрая стигнаха до Долината на забравата. Входната алея беше от фин пясък, изпъстрен с камъни и скални блокове, откъртени от скалистите странични склонове под въздействието на слънцето, вятъра и дъжда: потискащо, безмълвно място, с тесни пътечки, водещи в различни посоки. В сенките на скалите цъфтяха каперсови храсти. Виолетовите им цветчета и сочните им, плътни листа разнообразяваха гледката на сиво-черните канари. Амеротке спря и се загледа към небето. Кръжаха лешояди. Някъде нагоре, по скатовете на долината отекваше ехото от кашлящия вой на големи ивичести хиени — свирепи, хищни зверове, които ставаха истински опасни при падането на мрака. Той отпи глътка вода от меха от газелска кожа, носен от единия меджай, и забърза напред, продължавайки да се взира в картата на Хутепа. Когато стигна до маркираното място, се обърна наляво и се огледа.
Гробниците в стръмната, почти отвесна скала бяха стари и изоставени. Можеше да различи входовете на седем от тях, но осмият липсваше. Цялата група се оттегли на съвещание в сянката на близките скали. След като изслушаха Амеротке, единият меджай отново проучи картата, после се отдалечи малко, заслонил очи с ръка, и отново се взря в стръмния склон. Бързо се изкатери по ронливите шистови скали, като сумтеше и изпращаше подире си порой от малки камъчета и пясък. Когато стигна до ръба на скалата, издаден рязко напред, той се обърна и помаха на Амеротке. Съдията нямаше друг избор, освен да го последва. Шистата се ронеше и цепеше под краката му; горещината беше непоносима. Още на половината път Амеротке цял плувна в пот. Той дишаше тежко и пъшкаше, забравил напълно за достойнството си, но скоро издраска до ръба и захиленият меджай му помогна да се покачи. След това му обясни, че фронталната част на шистата е била съборена, за да се блокира входът. Амеротке се повдигна на пръсти и успя да види горната част на врата, подаваща се над сипея.
— Но защо ли точно тази? И как? — попита той.
Меджаят се ухили и посочи по-нататък, нагоре към скалната фасада.
— Огън — обясни той. — Пороят от камъни от ронещата се шиста, цялото това свлачище, е било предумишлено предизвикано. Някой се е качил тук и е хвърлил запалени факли в пукнатините, достатъчно, за да ги превърне в зеещи проломи; останалото го знаете.
— Можем ли да я разчистим? — попита Амеротке.