Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Отче!
Пиърс отпи още глътка от меха си. После го подаде на Филип, който жадно го грабна и отпи две огромни глътки.
— Пийте по малко вино за стомаха — усмихна се Филип, цитирайки апостол Павел.
Върна меха обратно и Пиърс го закачи на рога на седлото си.
— Къде искате да отидем, отче?
— Искам да отида в тресавището, Пиърс. Ти си войник. Искам да използваш въображението си. Предвождаш отряд мъже, които бягат от Лондон. Тъмно е и е люта зима. Трябва да спираш по селата, за да ядете, пиете и конете да почиват. Скозби е по пътя ти, но искаш да се държиш надалеч от главните пътища. Искаш да бъдеш в безопасност, докато стигнеш крайбрежието.
Пиърс яздеше, замислен върху това, което му беше казал свещеникът.
— Движим се на север — обяви лесничеят. — Има много пътеки към Скозби, отче. Знам откъде биха минали тамплиерите, но дотам има още доста път.
Той пришпори коня си в лек галоп и Филип го последва.
Яздиха около час, после спряха до малко поточе, където си поделиха последните провизии, пиха малко вино и позволиха на конете да отпочинат, преди да продължат. Напуснаха главния път. Бавно, почти незабележимо, местността започна да се променя. Нямаше и следа от ферми или работещи в полето хора. Филип разбра, че са на територията на тресавището, в сърцето на обширната и мрачна пустош. Пиърс го предупреди да внимава, когато минаваха през черната застояла вода, която се стичаше на тънки струйки между китките плевели и храсти. Над тях дъждосвирци и бекасини се издигаха към небето и бързо се изгубваха от поглед. Това беше студено и мрачно място, самотно и равно, лишено от какъвто и да е знак за човешко присъствие. Пиърс познаваше пътя. От време на време слизаха от конете, но накрая стигнаха до широк път, който сякаш минаваше напряко през пустошта. Изминаха известно разстояние по него, после Пиърс дръпна юздите. Слезе от коня и го спъна зад разперените клони на един изсъхнал дъб. После посочи към пътеката.
— Предполагам, отче, че тамплиерите са дошли по този път. Ако продължите на юг, ще стигнете до други села. Ако бяхме тръгнали към Скозби, щяхме да следваме пътя, по който дойдохме, да минем покрай Хай Маунт, през гората и да стигнем селото. Ако яздим бързо, това ще ни отнеме малко повече от час. — Той се усмихна дяволито. — Да си призная, отче, за малко се заблудих. — Затова връщането ще ни отнеме по-малко време, отколкото идването.
— Какво би станало тогава? — попита Филип.
— Сега е пролет, отче. Представете си да прекарате тук нощта сред снега и ледената суграшица. Представете си, че сте командир на тамплиерите. Знаете пътя. — Пиърс почука слепоочието си. — Преди да тръгнете от Лондон, сте изучил пътищата и пътеките. Но конете са уморени, а мъжете гладни. Изведнъж виждате светлина в блатото.
— Мъртвешки огньове! — възкликна Филип.
— Да, отче, мъртвешки огньове, светлините на дявола.
— Наистина са били дяволски — прошепна Филип и потупа коня си, който беше станал неспокоен в странната тишина. — Романел и бандата му са разбрали отнякъде, че тамплиерите идват по тази пътека. Използвали са стария контрабандистки номер — отклоняване на хората от пътеката с помощта на факли. — Той се изправи на стремената и погледна към блатото. — Ужасно място — промърмори. — Има пътища и пътеки с твърда земя, но за неподготвените и непредпазливите това е смъртоносен капан.
Филип се отпусна на седлото, затвори очи и трескаво заповтаря „Dona Eis Requiem“. После погледна небето.
— Хайде, Пиърс, видяхме мястото. — Той направи знак на благослов. — Задоволих любопитството си. А сега лорд Ричард ме очаква.
Пиърс освободи коня си, яхна го и те тръгнаха обратно по пътеката. Денят гаснеше. Филип усети студ. Дори съжали, че е дошъл дотук. Чу шум от дясната си страна и погледна през дивия пирен. Сърцето му се качи в гърлото.
— Господи! — прошепна той.
Пред него Пиърс продължи да язди.
— Знам, отче, виждам ги — подвикна му той. — Най-добре продължете с молитвите и да яздим напред.
Но Филип погледна отново. Далеч вдясно, сякаш следвайки невидима пътека през блатата, се движеше редица ездачи, които сякаш ги наблюдаваха отблизо.