Първият гроб отдясно

— Погледнах нагоре и той беше там.

Куки задържа една пуканка между устните си, заслушана в разказа ми с широко отворени от удивление очи. Или може би първичен смразяващ страх. Беше трудно да се определи.

— Големия Злодей — промълви.

— Точно така, може да го наричаш само Злодей за по-кратко. Който и да е той, просто стоеше там и ме наблюдаваше гола и покрита с родилна течност, въпреки че това не го отчетох на момента. Само помня, че бях хипнотизирана от него. Изглежда като постоянно движещ се флуид.

— Като дим.

— Като дим — потвърдих, взех мазната пуканка от ръката й и я лапнах. — Който дреме, губи, сладурче.

— Помниш ли нещо от преди това? — попита тя и се протегна за друга пуканка, само за да я прехвърля в ръката си. Опитвах се да не допусна грешка и да разваля всичко.

— Не много. Не помня самото раждане, слава богу. Това би било гадничко. Само случилото се после, и то доста неясно. С изключение на него. И на майка ми.

— Почакай — замахна тя с пръст. — Майка ти? Тя е умряла в деня на раждането ти. Помниш я?

По лицето ми бавно се плъзна усмивка.

— Тя беше толкова красива, Куки. Тя беше първият ми… клиент.

— Искаш да кажеш…

— Да. Премина през мен. Беше цялата светлина и топлина. И безусловна любов. Не го разбрах на момента, но тя ми обясни, че е щастлива да се откаже от живота, за да мога аз да живея. Накара ме да се чувствам спокойна и обичана, което беше добре, защото Злодея ме ужасяваше.

Погледът й се плъзна покрай мен и тя взе да осмисля казаното.

— Това е…

— Невъзможно за вярване, знам.

— Невероятно. — Тя ме погледна отново.

Облекчението, което почувствах, беше неописуемо. Трябваше да очаквам, че ще повярва. Но хора, с които бях отраснала, хора, близки до мен, никога не повярваха на разказа за раждането ми.

— Значи един вид познаваш майка си, нали така?

— Така е. — С годините бях осъзнала, че имах повече, отколкото много други деца. Винаги щях да бъда благодарна за тези мигове, които прекарахме заедно.

— И говориш всеки познат език на земята?

Благодарна, че сменяше темата, аз кимнах.

— Абсолютно всеки.

— Дори фарси?

— Дори фарси — потвърдих с усмивка.

— Мили боже! — Тя почти извика. Явно й беше хрумнало нещо. Изражението й се промени. Лицето й потъмня и тя посочи обвинително с пръст към мен. — Знаех си, че разбра какво ми каза онзи виетнамец на пазара. Видях го в очите ти.

Усмихнах се и погледнах обратно към снимката на Рейес.

— Каза, че имаш хубав задник.

Тя въздъхна.

— Малък перверзник.

— Казах ти, че си пада по теб.

— Жалко, дето е толкова дребен, че ще се побере в цепката на деколтето ми.

— Мисля, че точно по тази причина те харесва — казах и избухнах в смях.