Далечно ехо

Когато Зиги влезе в часа по анатомия, незабавно се разнесоха викове:

— Пристига крадецът на трупове!

Той вдигна ръце, сякаш приемаше приветствия, влизайки в тон с добронамерените закачки на колегите си. Единствено студентите по медицина бяха в състояние да коментират смъртта на Роузи с черен хумор.

— Какво им е лошото на труповете, които ни дават за дисекция? — подвикна някой.

— Явно са прекалено стари и грозни за нашия Зиги — отвърна друг. — Решил е да намери нещо по-качествено за лична употреба.

— Хайде, стига — прекъсна ги Зиги. — Просто ми завиждате за възможността да упражня познанията си на практика.

Няколко души го наобиколиха.

— Как беше всъщност, Зиги? Разбрахме, че е била още жива, когато сте я намерили. Ти уплаши ли се?

— Да, уплаших се. Но когато разбрах, че няма да успея да спася живота й, изпаднах в безсилен гняв, който ме накара да забравя уплахата.

— Стига де, нали си направил всичко, което е било по силите ти — опита се да го успокои един от колегите му.

— Което не беше кой знае какво. Тъпчат ни тук главите с теория, а когато застанем лице в лице с нещо истинско, не знаем откъде да започнем. Предполагам, че някой шофьор на линейка би се справил по-добре — Зиги свали палтото си и го метна на облегалката на близкия стол. — Чувствах се безполезен. Тогава осъзнах, че едва когато напуснем университета, започваме да се учим истински как да бъдем лекари и да лекуваме живи пациенти, същества от плът и кръв.

Зад тях се разнесе глас:

— Виждам, че сте научили нещо наистина много ценно, господин Малкиевич — преподавателят беше влязъл незабелязано в залата. — Знам, че това надали ще ви успокои, но съдебният лекар ме увери, че по времето, когато вие сте открили умиращата, е било изключено тя да бъде спасена. Била е загубила прекалено много кръв — той потупа Зиги по рамото. — Съжалявам, но трябва да приемете факта, че ние не сме способни да вършим чудеса. А сега, дами и господа, заемайте местата си. През този семестър ни предстои сериозна работа.

Зиги седна на мястото си, но мислите му се рееха другаде. Още чувстваше дланите си хлъзгави от кръвта на умиращото момиче, долавяше слабия, неравен пулс, усещаше досега на изстиващата й плът. Чуваше накъсаното й дишане, в устата му се връщаше горчивият вкус от онази нощ. Питаше се дали някога ще надмогне преживяното. Съмняваше се дори, че ще има вътрешното убеждение да работи като лекар — с потискащото съзнание, че всички усилия на хората от тази професия са обречени рано или късно на провал.