Спасяването на света и други екстремни спортове

Стиснах зъби и се направих, че не чувам кискането на Ръч.

— Може би — троснах се. — Да не би да имаш по-добър план?

Известно време остана смълчан.

— Ами, не.

Не знам дали ще ми повярвате, но провирането през непозната гора в Европа посред нощ в компанията на бивш Заличител, говорещо куче и две деца, за чийто живот отговарях, не беше кой знае колко забавно. Или пък гледах твърде мрачно на нещата?

За пореден път се убедих колко ба-а-авна и мъчителна история е ходенето в сравнение с летенето, но не исках да рискувам да ни видят — не и толкова близо до замъка. Не бих се учудила, ако имаха наблюдателни кули, радари или прожектори. А може би и трите заедно.

Накрая стигнахме. Застанала в края на гората, отправих взор през рова към дебелите високи стени. Не бях виждала по-внушителен замък през живота си. Беше пълен с кули, бойници и тесни амбразури за точните стрели на Робин Худ, а останалите прозорци бяха с витражи. Разбира се, прожекторите и бодливата тел в горната част на стената разваляха малко този чар, но през присвити очи не се забелязваха толкова.

— Има желязна решетка — посочи Ръч с шепот. — Да надникнем през нея!

— Аха.

Приклекнахме в сенките и се насочихме към замъка — къде с пълзене, къде клечешком, — като внимавахме да не се натъкнем на някой капан или друг вид клопка. На десетина метра от портала застинахме при звука на маршируващи стъпки и се залепихме за земята.

С орловия си поглед видях новото поколение Заличители да крачи из двора. Съвсем ясно видях и редиците хора, които маршируваха след тях със свирепо изражение на лицата. В тях имаше нещо необичайно. И не съвсем човешко. Накрая съзрях собствения си клонинг — Макс II, която се беше опитала да ме замести, а после Джеб я бе накарал да ме убие. Значи отново се появяваше на сцената.