Спасяването на света и други екстремни спортове

Тото се сбърчи заради произношението ми. Идеше ми да го цапна с нещо.

— Мисията ни е да посетим главната централа в Германия. В Париж няма клон, тоест ходенето ни там е безсмислено.

— Да… Някакво си световно средище на културата! — измрънка той. — И мястото с една от най-добрите кухни в света. Мода, изкуство, архитектура… ах, Версай!

Направо щеше да се разплаче. Завъртях очи.

— Да, но няма клон на „Айтекс“ — рекох многозначително.

— Аз бих се радвала да разгледам Париж — обади се Ръч. — В библиотеката ми попадна един пътеводител. Имат малки лодки, с които човек може да се разходи по вода, разкошни градини, онзи музей Ловъра или нещо подобно, дворци и какво ли не още.

Тя ме погледна с надежда.

Тото ги беше научил и двете как да правят мили муцунки и Ейнджъл също впи нажалени очички в мен. Стегнах се и зачаках да проникне в ума ми, но тя не го направи (поне това можех да усетя).

— Животът е толкова кратък — рече Ейнджъл с копнеж. — Кратък и труден. Идеята, че можем да видим Града на светлините поне веднъж…

— О, за Бога! — изстенах аз.

— … ще придаде смисъл на всичко останало — довърши тя.

— Да, нима можем да сравняваме живота в мизерия и разруха с някое уютно бистро на „Шанз-Елизе“? — Въпросът ми беше пропит от сарказъм.

Тото пак се намуси.

— Точно така — оживи се Ейнджъл. — Именно това имам предвид. Всичко друго губи смисъл, когато човек застане пред Сакре Кьор17 например!

Ясно ми беше, че вече съм загубила. Останех ли непреклонна, щеше да се наложи не само да слушам опяването на две деца, сбъркан културист и говорещо куче през целия път до Германия, а и когато стигнехме там, никой нямаше да може да се съсредоточи върху мисията. Освен това очаквах всеки момент да се включи и Гласът — с някоя безценна мъдрост от типа на: „Виж какво се крие в Париж“ или „Каква е поуката от всичко това?“ или „Може би ще се натъкнеш на ясна еднозначна улика за нещо навръх Триумфалната арка!“.

Сведох поглед. Далеч под нас милионите светлини на Париж грееха ярко — най-големият град в страната блестеше като диамант. Скъп, забавящ ни и безспорно безсмислен диамант.

Потърках чело с ръка.

— Уф, добре — промърморих. — Добре! Ще се отбием в Париж за няколко часа.

Пропуснах радостните възгласи покрай ушите си. Огледах се и установих, че Ари не се беше включил в тях. По принцип не се обаждаше много, сякаш мислеше, че няма право на мнение. Ръч все още не го поглеждаше и не общуваше с него. Припомних си, че Париж вероятно щеше да е едно от последните хубави неща в живота му.

— Да намерим място за преспиване — казах и се заспусках в нощта.