Три ябълки паднаха от небето

– После ще ми направиш ли такъв? – не оставяше на мира майка си.

Наложи се Настася да записва под диктовка сложната рецепта и да се кълне, че ще направи на дъщеря си същия сладкиш за Коледа.

– Ще се справиш ли? – не мирясваше детето.

Жените се спогледаха, прихнаха: общуването със старците даваше плодове. Алиса започна да ги имитира – застана на една страна и като проточи вратле, ги погледна изпод вежди.

– Виж я ти нея! – дръпна я Настася за плитката.

Момиченцето се изплъзна, грабна от масата шепа джанки и избяга при баща си.

Валинка наблюдаваше с усмивка снаха си и дъщеря ѝ.. Приличаха си като две капки вода: еднакво леки, изящни, дългокраки.

– Друг е нашият народ – отбеляза провлечено и замислено тя, – едри сме, набити, с орлови носове, тромави. А вие пърхате като пеперуди.

– Вие сте много красиви – възрази Настася. – И... сте като каменни. Имам чувството, че в Маран всичко е каменно. Къщите. Дърветата. Хората. И... – Тя щракна с пръсти – да си спомни думата. – Изсечени, да. Изсечени от камък.

Валинка изчакваше снаха ѝ да нахрани Киракос и след като го сложи да спи, да отиде да рисува селото и разглеждаше скиците ѝ: гробището, лъча светлина, който падаше косо през тесния прозорец на камбанарията, бъчвите с дъждовна вода, колелото от каруца, завързаното за самотно дърво магаренце, глинените делви, ружата. На отделна купчинка бяха подредени няколко незавършени портрета на Анатолия – двете с Ясаман често се отбиваха на гости, Настася я слагаше да седне до прозореца и я рисуваше, докато Ясаман се занимаваше с невръстното момченце – да може Валинка да си почине малко. Анатолия разплиташе плитката си, въпреки напредналата възраст косата ѝ се бе запазила все така гъста, с изумителен меден отблясък, Настася ахаше възторжено, наистина жена за чудо и приказ, какво изумително съчетание между мургава кожа и червеникаворуса коса. Анатолия вдигаше рамо – какво толкова, Стася джан, едното съм го взела от баща си, другото от майка си и се е получила такава външност.