Три ябълки паднаха от небето

– В такъв случай каква ще бъда утре? – усмихна се Настася.

Валинка пристегна краищата на забрадката си отзад на тила, изтръска престилката.

– Стопанката тук ще бъдеш, Наз-ста-ся джан.

– Наричайте ме Стася.

– Как, как?

– Стася.

– Добре, ще бъдеш Стася. Почини си, дъще, че после ни чака много работа. Утре на ранина ще идем да наберем авелук[29]. Тъкмо ще се запознаеш с бабите в селото. А Тигран ще се срещне със старците, имат за какво да си поговорят. В неделя ще приготвим гощавка и ще поканим на гости всички. Да се запознаят най-после с теб в селото.

Настася понечи да попита защо се церемонят толкова, но се сдържа.

– Добре.

Изчака Валинка да излезе от стаята и се изу, после прилегна предпазливо в краката на децата и пъхна под главата си твърда мутака. Гърдите ѝ бяха натежали и я пробождаха като преди кърмене, което я тревожеше много – млякото ѝ беше спряло още преди месец, за една нощ, когато я повали тежък грип. Настася не знаеше откъде накъде след такова дълго прекъсване гърдите пак я болят така, сякаш са пълни с мляко. Обеща си твърдо, щом се приберат, да отиде при специалист. Успокои се и затвори очи. Спомни си последната седмица: дългите приготовления, как точно преди да заминат, Алиса най-неочаквано е настинала и носът ѝ е протекъл, как през целия път Кирюша е бил кисел, понеже му никнеха зъбки, как мъжът ѝ е вдигнал кръвно, а не носеха хапчета – Настася се прокле сто пъти, задето е настояла да тръгнат и те с децата, но вече не можеше да промени нищо. По време на дългия път се намъчи, затова не очакваше нищо радостно от срещата с Маран и за малко да се разплаче, когато се срещнаха в долината с Мукуч Германцанц, който трябваше да ги откара с каруцата си на билото на Маниш Кар. Беловлас старец с кафяви очи и великански ръст, Мукуч Германцанц се прегърна с Тигран, а после протегна ръка и на Настася: добре дошла, дъще; а вие защо се казвате Германцанц – попита Настася, докато стискаше сухата десница, ами защото дядо ми се е върнал от световната война с жена германка и в памет на баба започнаха да ни наричат Германцанц, отвърна Мукуч и направи смешна физиономия на Кирюша, който грейна в усмивка и протегна ръчици към белобрадия непознат – одрал е кожата на Киракос, прихна старецът и погледна Настася умолително, за да му разреши да гушне пеленачето. Настася веднага му подаде сина си и се усмихна – знаете ли, и моят дядо е воювал в онази война и също се е върнал с жена германка; ето на, виждаш ли колко е хубаво – отвърна старецът, като дундуркаше трогателно Кирюша, – светът е малък, а ние сме големи, макар и от глупост цял живот да смятаме, че е обратното.