Три ябълки паднаха от небето
- Автор: Абгарян Наринэ
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-29-0
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Три ябълки паднаха от небето». Краткое содержание книги:
– Стася джан, най-важното е да не прекършваш корена, иначе растението ще се разсърди и догодина няма да порасне – обясни Ясаман и показа с ножа как е правилно да реже стеблото на киселеца: ето така, от земята трябва да се подава мъничко връхче.
Настася кимаше и напрегнато се вслушваше в трудния, на места режещ грапав говор.
– Само, ако може... говорете тихо, за да разбирам – примоли се тя.
– Че кой тук крещи? – разпери ръце Ясаман.
Валинка се засмя.
– Иска да каже да говориш по-бавно. Дърдориш като картечница, не ти разбира скоропоговорката.
– Ще говоря бавно – обеща Ясаман.
Настася се обърна към огромния кичест дъб, в сянката му, на сгънато на две домашно тъкано одеяло лежеше Кирюша. До него седеше Анатолия, която я успокои с ръка: всичко е наред, не се притеснявай. Заради разклатеното си здраве не бе успяла да набере киселец – след половин час ѝ се зави свят и започна да ѝ се гади. Затова я назначиха отговорничка по детето, а другите жени, превити одве, пълзяха бавно нагоре по стръмния склон и беряха авелук: срязваха с ножа нагънатите му отстрани листа и ги пъхаха в торбите, като внимаваха да запазят стеблото цяло.
– Те също ли стават за ядене? – полюбопитства Настася.
– Не, после ще ги изхвърлим – отвърна Валинка.
Настася реши, че прасвекърва ѝ ѝ се подиграва, но тя дори не се усмихна.
– Сега ще наберем авелук и ще разбереш защо са ни стеблата.
Алиса пък късаше първите диви ягоди, които още не бяха узрели, и се въсеше, толкова горчиви бяха.
– Защо ги съсипваш? Остави ги, нека узреят – направи ѝ забележка Настася.
– На мен и така ми е вкусно.
– Щом узреят, ще са по-вкусни.
– Добре де, ще изям още две ягодки, и край!
Слънцето отдавна се бе извисило, но денят се оказа състрадателно облачен, небето беше покрито от край до край с разнасяна от вятъра лека мараня, въздухът беше златист и влажен и миришеше силно на тръпчиви билки с имена, които Настася не знаеше. Тя дишаше дълбоко и свободно и малко по малко свикваше с новото за нея усещане, че битието следва строг ритъм и с него е просмукано всичко, от древната гора, опасала върха на Маниш Кар с дървета, всяко от които като че ли говореше на свой си език, до хората.
Стариците се трудеха, без да бързат, бяха завързали престилките така, че да се образува джоб и да слагат в него авелука. След като наберяха достатъчно, ситнеха към торбите и редяха в тях влажните китки. Дадоха и на Настася престилка, но тя не знаеше как да я втъкне в колана, затова я държеше с ръка.
– Дали да не си починеш, дъще? – предложи ѝ Валинка.
– И таз добра! – смути се тя. – Значи вие ще работите, а аз ще почивам?
– Ние цял живот го правим. Свикнали сме.
– На мен ми носи радост.
– Е, щом ти носи радост...
Настася сряза внимателно стеблото на авелука, събра няколко на връзка и се пресегна към следващия корен, когато изведнъж застина. Гърдата ѝ, която я наболяваше, внезапно изтръпна и се навлажни. Настася се изправи рязко, пресегна се да бръкне в деколтето на роклята, напипа първо едното, а после и другото набъбнало зърно. Издърпа чашката на сутиена – беше мокра.
– Ей сега се връщам – прошепна Настася на прасвекърва си и забърза към вековния дъб.
Като гукаше и пускаше балони, Кирюша пълзеше по края на одеялото и захласнато късаше от тревата, която Анатолия веднага изтръгваше от пухкавите му юмручета.
– Ей сега се връщам – повтори Настася, после извади от чантата носна кърпа, скри се бързо зад широкия дънер на дървото, разкопча роклята, освободи гърдите си и ахна.
От тях течеше мляко. Тя понечи да отиде и да накърми детето, но се спря – изплаши се, че внезапно рукналото мляко може да му навреди. Без да мисли много-много, се наведе и се зае да изстисква гърдите си, като ги мачкаше с длан от основата към зърната. Млякото се лееше на струйки върху незабравките, с които беше покрита земята под дъба, течеше надолу по цветчетата и тревата и изчезваше в пръстта.
– Всичко наред ли е? – извика Анатолия.
– Да, да – побърза да отговори Настася.
След като изстиска млякото, се закопча и се пооправи, разкъса на две носната кърпа, пъхна парчетата в сутиена – да не ѝ мокри от плата на гърдите. Щом видя майка си, Кирюша започна да капризничи, поиска да го гушнат и след като го вдигна, Настася го притисна до себе си, нацелува го по пухкавите бузи, зарови нос в гривните по вратлето му, усети нетърпимо свидния мирис на детска кожа.