Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Благодаря, че звънна — каза той. — Мислех, че няма да се обадиш повече.

За известно време животът ми се струваше нормален. Не че исках лятото ми да е нормално. Но това ме устройваше. Можех да се задоволя с нормалното. Излизах да тичам сутрин и тренирах. Ходех на работа.

Понякога Данте ми се обаждаше и си говорехме. Не за нещо определено. Той работеше по една картина и се бе хванал на работа в дрогерията в Кърн Плейс. Казваше, че му харесва да работи там, защото когато приключвал, можел да ходи в университета и да прекарва известно време в библиотеката. Да бъде син на професор, си имало предимства. Каза също:

— Няма да повярваш кой си купува кондоми.

Не знам дали го каза, за да ме разсмее. Но проработи.

— А мама ме учи да шофирам — каза той. — Главно се караме.

— Ще ти давам да караш пикапа — казах.

— Кошмарът на майка ми — рече той.

Пак се засмяхме. И това беше хубаво. Без смеха на Данте лятото нямаше да е хубаво. Говорехме си много по телефона, но не се виждахме често през тези първи седмици на лятото.

И двамата бяхме заети.

Бяхме заети главно с това да се избягваме. Макар да не мислехме, че онази целувка е нещо значимо, се бе оказало обратното. Отне известно време, докато призракът ѝ изчезне.

Една сутрин, когато се върнах от бягане, мама я нямаше. Бе оставила бележка, в която ми съобщаваше, че ще прекара деня в реорганизиране на хранителната банка. „Кога ще започнеш съботната си следобедна смяна? Обеща.“

Не знам защо, но реших да се обадя на Данте.

— Майка ми ме записа да работя като доброволец в хранителната банка в съботните следобеди. Искаш ли да помагаш заедно с мен?

— Разбира се. Какво трябва да правим?

— Мама ще ни обучи — казах.

Радвах се, че попитах. Той ми липсваше — повече сега, когато се бе върнал, отколкото когато го нямаше.

Нямах представа защо.

Взех си душ и погледнах часовника. Имах време за губене. Хванах се, че отварям чекмеджето в спалнята и че държа плика с надпис „Бернардо“. Исках да го отворя. Може би, ако го разкъсах, щях да разкъсам и разтворя и живота си.

Но просто не можех. Хвърлих го обратно в чекмеджето.

Цял ден мислих за брат си. Дори не помнех как изглежда. На работа постоянно се дънех с поръчките. Управителят ми каза да внимавам.

— Не ти плащам заради хубостта ти.

Дойде ми наум една ругатня. Но не я изрекох.

След работа минах с пикапа покрай къщата на Данте.

— Искаш ли да се напием? — предложих.

Той се вгледа внимателно в мен.

— Разбира се. — Не ме попита какво не е наред.

Върнах се у дома и си взех душ, отмивайки от кожата си мириса на пържени картофи и лучени кръгчета. Татко четеше. Къщата ми се стори тиха.

— Къде е мама?

— Тя и сестрите ти са в Тусон на гости на леля ти Офелия.

— О, вярно. Забравих.

— Само ти и аз сме.

Кимнах.

— Звучи забавно. — Не възнамерявах да съм саркастичен. Досетих се, че ме гледа изпитателно.

— Станало ли е нещо, Ари?

— Не. Излизам. С Данте ще се повозим.

Той кимна. Продължаваше да ме гледа.

— Струваш ми се различен, Ари.

— Различен по какъв начин?

— Гневен.