Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— Умно момче. В период на преход. Не е нужно да казвам нещо повече, нали?
— Не, мамо, не е. Живея в екотон. Работата трябва да съществува съвместно с размотаването. А отговорността — съвместно с безотговорността.
— Нещо такова.
— Получавам ли отличен по „101 урока как да бъдеш добър син“?
— Не ми се сърди, Ари.
— Не съм сърдит.
— Разбира се, че си.
— Такава си даскалица.
— Виж, Ари, не е моя вината, че си почти на седемнайсет.
— И на двайсет и пет да стана, ти пак ще си даскалица.
— Е, това беше подло.
— Съжалявам.
Тя ме гледаше изпитателно.
— Наистина, мамо. Съжалявам.
— Винаги започваме всяко лято със спор, нали?
— Това е традиция — казах. — Излизам да тичам.
Докато се обръщах, тя ме хвана за ръката.
— Ари, и аз съжалявам.
— Всичко е наред, мамо.
— Познавам те, Ари — каза тя.
Искаше ми се да ѝ кажа същото, което исках да заявя на Джина Наваро. Никой не ме познава.
После тя направи онова, което усетих, че ще направи — разреса косата ми с пръсти.
— Не си длъжен да работиш, ако не искаш. Баща ти и аз с радост ще ти даваме пари.
Знаех, че е искрена.
Но не това исках. Не знаех какво искам.
— Въпросът не е в парите, мамо.
За момент тя не каза нищо.
— Просто направи това лято хубаво, Ари.
Начинът, по който го изрече. Начинът, по който ме гледаше. Понякога в гласа ѝ имаше толкова много обич, че просто не можех да я понеса.
— Добре, мамо — казах. — Може би ще се влюбя.
— Защо не? — рече тя.
Понякога родителите обичаха синовете си толкова много, че превръщаха живота им в романс. Мислеха, че младостта може да ни помогне да преодолеем всичко. Може би майките и татковците забравяха този едничък дребен факт: да бъдеш на прага на седемнайсетте, може да бъде сурово, болезнено и объркващо. Да бъдеш на прага на седемнайсетте, може да е наистина кофти.
Две
Не беше точно случайност, че с Легс приличахме край къщата на Данте. Знаех, че ще си дойде, но не знаех кога. Беше изпратил пощенска картичка в деня, когато тръгваше от Чикаго. Днес подкарваме обратно през Вашингтон, окръг Колумбия. Татко иска да провери нещо в библиотеката на Конгреса. Доскоро. С обич, Данте.
Когато стигнах в парка, махнах каишката на Легс, въпреки че не биваше. Обичах да я гледам как тича наоколо. Бях влюбен в невинността на кучетата, в чистотата на привързаността им. Не знаеха достатъчно, за да крият чувствата си. Съществуваха. Едно куче си бе куче. Имаше такава семпла елегантност в това да си куче, че им завиждах. Повиках я обратно, сложих ѝ каишката и отново започнах да тичам.
— Ари!
Спрях и се обърнах. И той беше там: Данте Кинтана, застанал на верандата си, махайки ми с онази своя открита и искрена усмивка — същата, която бе изписана на лицето му, когато ме попита дали искам да се науча да плувам.
Помахах в отговор и тръгнах към къщата му. Стояхме там и се гледахме в продължение на минута. Беше странно, че мълчахме. А после той просто скочи от верандата и ме прегърна.
— Ари! Я се виж само! Дълга коса! Приличаш на Че Гевара без мустаците.
— Хубаво — казах.
Легс излая към него.
— Трябва да я погалиш — казах. — Мрази да не ѝ обръщат внимание. Данте се смъкна на колене и я помилва. После я целуна. Легс го близна по лицето. Трудно бе да се каже кой от двамата се държеше помило.
— Легс, Легс, толкова се радвам, че се срещаме. — Изглеждаше толкова щастлив и се зачудих на тази негова способност да изпитва щастие. Откъде идваше тя? Носех ли и аз същото това щастие в себе си? Дали просто се страхувах от него?
— Откъде се сдоби с тези мускули, Ари?
Погледнах го: той и невъздържаните му въпроси.
— Старите тежести на татко в мазето — казах. А после осъзнах, че сега той е по-висок от мен. — Как порасна толкова много? — попитах.
— Сигурно е от студа — каза той. — Метър и седемдесет и осем. Висок съм точно колкото татко. — Огледа ме изпитателно. — Ти си по-нисък — обаче косата ти те прави да изглеждаш по-висок.
Това ме разсмя, макар че не знаех защо. Той ме прегърна отново и прошепна:
— Толкова много ми липсваше, Ари Мендоса.
Типично за мен, не знаех какво да кажа, така че замълчах.
— Ще бъдем ли приятели?
— Не се прави на луд, Данте. Ние сме приятели.
— Ще бъдем ли приятели винаги?
— Винаги.
— Никога няма да те лъжа за нищо — каза той.
— Аз може да те излъжа — казах. А после се засмяхме. И си помислих: Може би това ще бъде лятото на смеха. Може би това ще бъде лятото.
— Ела да поздравиш мама и татко — каза той. — Искат да те видят.
— Може ли те да излязат? С Легс съм.
— Легс може да влезе.
— Не мисля, че майка ти ще одобри това.