Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

— Ти също си лошо момче.

— Точно каквито винаги сме искали да бъдем.

— Само ако родителите ни знаеха — рекох.

— Само ако родителите ни знаеха — повтори той.

Засмяхме се отново.

— Никога не съм правил това.

— Не е трудно да се научиш.

— Откъде го докопа?

— Даниел. Онзи тип, дето работя с него. Май ме харесва.

— Иска ли да те целуне?

— Така мисля.

— Ти искаш ли да отвърнеш на целувката му?

— Не съм сигурен.

— Но си го придумал да ти даде малко марихуана, нали?

Макар да не отделях поглед от пътя, знаех, че се усмихва.

— Харесва ти да придумваш хората за разни неща, нали?

— Няма да отговоря.

Чуха се гръмотевици и миришеше на дъжд.

С Данте излязохме от пикапа. Не казахме нито дума. Той запали джойнта, вдиша, после задържа дима в дробовете си. Най-сетне го изпусна. След това го направи отново и ми го подаде. Направих същото като него. Трябва да призная, че мирисът ми хареса, но марихуаната раздразни дробовете ми. Помъчих се да не се закашлям. Щом Данте не кашляше, значи и аз нямаше да кашлям. Седяхме там и си подавахме джойнта, докато свърши.

Чувствах се лек и щастлив. Беше странно и прекрасно и всичко ми се струваше далечно — и въпреки това някак близко. С Данте постоянно се поглеждахме, докато седяхме на задния капак на пикапа ми. Започнахме да се смеем и не можехме да спрем.

После бризът се превърна във вятър. А гръмотевиците и мълниите бяха все по-близо и по-близо и започна да вали. Изтичахме в пикапа. Не можехме да спрем да се смеем, не искахме да спираме.

— Щуро е — казах. — Струва ми се толкова щуро.

— Щуро — каза той. — Щуро, щуро, щуро.

— Боже, щуро.

Исках да се смеем вечно. Слушахме пороя — здравата валеше. Като онази вечер.

— Да излезем — каза Данте. — Да излезем на дъжда. — Гледах го как си сваля всичките дрехи: ризата, късите панталони, боксерките. Всичко с изключение на кецовете. Което си бе наистина странно. — Е — каза. Ръката му беше върху дръжката на вратата. — Готов?

— Чакай — рекох. Съблякох всичките си дрехи. Без кецовете. Погледнахме се и се засмяхме.

— Готов ли си? — попитах.

— Готов — отвърна той.

Изтичахме навън в дъжда. Боже, капките дъжд бяха толкова студени.

— Мамка му! — изкрещях.

— Мамка му! — изкрещя Данте.

— Ние сме луди, мамка му.

— Да, да! — засмя се Данте. Тичахме около пикапа, голи и смеещи се, с дъжда, биещ по телата ни. Тичахме отново и отново около пикапа. Докато и двамата се уморихме и останахме без дъх.

Седнахме в колата, смеейки се, като се опитвахме да си поемем дъх. А после дъждът спря. Така беше в пустинята. Дъждът се изливаше, после спираше.

Отворих вратата на пикапа и излязох — усетих влажния нощен въздух. Протегнах ръце към небето. Затворих очи.

Данте стоеше до мен. Можех да почувствам дъха му.

Не знам какво щях да направя, ако ме беше докоснал.

Но той не ме докосна.

— Умирам от глад — каза.

— И аз.

Облякохме се и се прибрахме в града.

— Какво да ядем? — попитах.

— Менудо — каза той.

— Ти обичаш менудо.

— Да.

— Мисля, че това те прави истински мексиканец.