Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената
- Автор: Саэнс Бенджамин Алире
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Deja Book
- ISBN: 978-954-28-2331-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената». Краткое содержание книги:
— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам!
— Какво?
— Каза ли им?
— Разбира се.
— Каза им?
— Защо се ядосваш?
— Разказа им за станалото?
— Разбира се, че им разказах.
— Има правило, Данте.
— Сърдиш ли ми се?
— Правилото гласи, че не бива никога да говорим за катастрофата.
— Грешно. Правилото гласи, че не бива да говорим за катастрофата помежду си. То не важи за никой друг.
Зад мен се образуваше опашка.
— Трябва да се връщам на работа — каза Данте.
По-късно същия следобед Данте ми се обади в работата.
— Защо се сърдиш?
— Просто не искам другите хора да знаят.
— Не те разбирам, Ари. — Той затвори телефона.
Знаех си, че ще последва това. Джина и Сузи цъфнаха във „Въглищаря“ тъкмо когато приключвах работа.
— Казал си ни истината — рече Джина.
— Е, и какво? — попитах.
— „Е, и какво?“ ли? Спасил си живота на Данте.
— Да не говорим за това, Джина.
— Разстроен си, Ари.
— Не обичам да говоря за това.
— Защо не, Ари? Ти си герой. — В гласа на Сузи Бърд имаше една такава особена нотка.
— И как така — рече Джина, — ние не знаем нищо за най-добрия ти приятел?
— Да, как така?
Погледнах и двете.
— Толкова е сладък. И аз бих се хвърлила пред движеща се кола заради него.
— Млъквай, Джина — рекох.
— Защо го пазиш в тайна?
— Не е тайна. Просто учи в „Катедрал“.
На лицето на Сузи се появи онова замечтано изражение.
— Момчетата от „Катедрал“ са толкова сладки.
— Момчетата от „Катедрал“ са скапаняци — казах.
— Та кога ще можем да го опознаем?
— Никога.
— О, значи го искаш само за себе си.
— Стига, Джина, наистина ме вбесяваш.
— Много си докачлив за някои неща, знаеш ли, Ари?
— Върви по дяволите, Джина.
— Наистина не искаш да го познаваме, нали?
— Всъщност не ми пука. Знаете къде работи. Вървете да му досаждате. Така може би ще ме оставите на мира.
Девет
— Не разбирам защо си толкова разстроен.
— Защо каза на Джина и Сузи за цялото нещо?
— Какво ти става, Ари?
— Разбрахме се да не говорим за това.
— Не те разбирам.
— И аз не се разбирам.
Станах от стъпалата на предната веранда, където седяхме.
— Трябва да вървя. — Загледах се през улицата. Спомних си как Данте тичаше след две момчета, които стреляха по птица.
Отворих вратата на пикапа и влязох вътре. Затръшнах вратата. Данте стоеше пред мен.
— Иска ти се да не ми беше спасявал живота? Това ли е? Иска ти се да съм мъртъв?
— Разбира се, че не — прошепнах.
Той просто стоеше там и ме гледаше.
Не погледнах назад. Запалих пикапа.
— Ти си най-непроницаемият тип във Вселената.
— Да — отвърнах. — Предполагам, че съм.
С татко вечеряхме заедно. И двамата мълчахме. Редувахме се да подхвърляме храна на Легс.
— Мама нямаше да одобри това.
— Не, нямаше.
Усмихнахме се неловко един на друг.
— Отивам на боулинг. Искаш ли да дойдеш?
— На боулинг?
— Да. Аз и Сам, двамата ще ходим на боулинг.
— Отиваш да играеш боулинг с бащата на Данте?
— Да. Той ме покани. Помислих си, че би било хубаво да изляза. Искате ли да дойдете с Данте?
— Не знам — казах.
— Скарахте ли се?
— Не.
Звъннах на Данте.
— Бащите ни отиват на боулинг довечера.
— Знам.
— Татко искаше да знае дали искаме да отидем.
— Кажи му, че не — рече Данте.
— Добре.
— Имам по-добра идея.
Господин Кинтана взе татко, за да отидат на боулинг. Странно, не знаех, че татко играе боулинг.
— Вечерно излизане по момчешки — каза господин Кинтана.
— Не карайте, ако сте пили — казах.
— Общуването с Данте ти влияе — рече той. — Какво стана с онзи почтителен младеж?
— Още си е тук — казах. — Нали не ви наричам Сам?
Татко ме стрелна с поглед.
— Чао — казах.
Проследих ги как потеглят. Погледнах Легс.
— Да вървим.
Тя скочи в пикапа и подкарахме към къщата на Данте. Той седеше на предната веранда и говореше с майка си. Помахах. С Легс изскочихме от пикапа. Качих се по стълбите, наведох се и целунах госпожа Кинтана. Последния път, когато я бях видял, бях казал привет и се бях ръкувал с нея. Бях се почувствал глупаво. „Една целувка по бузата ще свърши работа, Ари“, бе казала тя. Така че това бе новият ни поздрав.
Слънцето залязваше. Макар че денят бе много горещ, ветрецът се усилваше, облаците се събираха и изглеждаше, че ще има буря. Докато гледах косата на госпожа Кинтана, вееща се от ветреца, се сетих за мама.
— Данте прави списък с имена за братчето си.
Погледнах Данте.
— Ами ако е момиче?
— Ще бъде момче. — В гласа му нямаше съмнение. — Харесват ми Диего, Хоакин, Хавиер, Рафаел и Максимилиано.