Трубадур

Измъкнах се тихо и се изправих до нея като сянката на миналото ѝ. Тя лежеше по гръб, отпусната на леглото, все така с дрехите. Устните ѝ бяха леко разтворени и пропускаха дъха ѝ. Клепачите ѝ потреперваха. Затворих очи и се опитах да си я представя като някогашната Ирина, но не успях. В съзнанието ми се появяваха само голите ѝ крака до тези на Мидения крал.

Бях направил за нея каквото ми бе по силите. Мирон се беше оказал човек с ресурси и явно щеше да се разбере някак с Яред Радан. Оттук нататък ми оставаше да се измъкна, защото усещах, че вече не съм желан в дома на Костови.

Излязох тихо от стаята — в коридора нямаше никого — и тръгнах надолу. Румен ме посрещна изненадан на стълбите и докато се чудеше какво да каже, му подхвърлих:

— И с теб ли е спала?

Той замлъкна, по бузите му изби червенина, а в очите му блесна гняв. Пръстите му се свиха в юмруци и изпъна стойка, но се овладя и не ми налетя. Поглади с длан наболата си брада и ми рече:

— Не смей да говориш така за госпожицата!

По реакциите му познах, че едва ли той ще е човекът, който трябваше да ме причака, затова се възползвах от момента да го отсвиря и да побързам да изляза навън. Озовах се на входната врата и вече полагах усилия да превключа мислите си от Ирина към напускане на проклетия ѝ дом. Отворих вратата, огледах се набързо с готовност да застрелям всеки, тръгнал към мен, и чух взрива.

Беше мощен, прекалено мощен, за да е газова бутилка или пък граната. Беше от онези взривове, които помитат всичко по пътя си и свалят черчеветата от прозорците на сградите околовръст. Беше от онези взривове, които можеха да накарат прозорците на къщата да изкънтят, макар че се намираше на километри разстояние. Отекна два пъти — първичната детонация, след това и втората, която преодолява съпротивата на стените и с пълна сила разгръща обема си, поглъщайки всичко.

Изтичах до оградата, която гледаше към Варна, и затърсих епицентъра на експлозията. Облакът се бе скупчил над един от жилищните квартали. Достатъчно прозорлив бях, за да преценя чий беше този квартал и чий дом е бил взривен. Въпреки пепелта, покрила мястото, аз можех да видя, че е пометена не само къщата на Яред, но и всички сгради на околните улици. Вероятно от двора на моя някогашен наставник бе останал само кратер.

Обърнах се към къщата и видях Ирина, застанала на балкона. Очите ѝ бяха вперени в посока на взрива. Тя издиша тежко, сложи ръка на гърдите си и се върна в стаята. Дори не ме забеляза.

Двама от мъжете на Костов обаче не бяха като нея. Експлозията бе привлякла вниманието им за момент, но аз определено бях по-интересен. Те тръгнаха бавно към мен, първият с разперени ръце в стил „не бягай настрани, нищо няма да ти се случи“, а другият — с дясна ръка, бъркаща под сакото му, и усмивка, казваща „ела да видиш какво имам за теб“.

Прехвърлих оградата, все едно беше нищо, и секунда по-късно вече бях извън полезрението им. Те нададоха викове и чух как се втурват след мен, но аз вече се отдалечавах със завидно темпо през гората. Нямаха никакъв шанс да ме настигнат.