Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
— От чичо Мирон, за щастливото бъдеще на младите влюбени!
— Моят приятел Мирон не успя да дойде днес, но като истински джентълмен ни показва, че не е забравил за празника! — извика Васил Костов и започна шумно да пляска, за да нажежи тълпата. — Иринка, отвори подаръка!
Булката, все така държейки микрофона, вдигна нагоре капака и изражението ѝ замръзна. Писъкът ѝ, многократно усилен от микрофона, прокънтя над хората, които недоумяваха за причината. Тя блъсна кутията от ръцете на Христо, която падна на стъпалата, разтвори се и съдържанието ѝ се изсипа. Пред очите на гостите по стълбите се разтроши овъглено детско телце. Дори тези най-отзад успяха да различат черните остатъци от крака, ръце, глава и торс, които тупкаха по белоснежните стъпала и се разпадаха при удара с мрамора.
Настана смут. Булката стоеше превита, с ръце плътно до гърдите си, и хлипаше все така на микрофона. Христо Костов стърчеше наблизо и гледаше ту нея, ту баща си. Васил Костов бе като глиган със зачервените си очи, търсещ къде е отговорният за това. В двора му обаче имаше стотици, които в този момент му изглеждаха еднакво — гузни, все едно са знаели какво се крие в кутията; мълчаливи, сякаш те са я донесли; смутени, че са се озовали точно тук и точно сега.
Това ми бе достатъчно. Всеки момент повечето от гостите щяха да предпочетат да се измъкнат от конфузната ситуация с булката и детското трупче; и да напуснат двора, преди някой да ги е снимал, че са били тук. Тълпата бе достатъчно гъста и хаотична, за да се измъкна. Ирина щеше да помни сватбения си ден и цената, която е платила за него, през целия си живот; видях го в очите ѝ, когато събори кутията, и не грешах.
Бях сред първите, които се насочиха към портала и останах неприятно изненадан от факта, че е затворен. Прескачането на портите пред всички не беше част от плана ми. Следващото, което не ми хареса, бе, че между решетките на крилата бе омотана верига, дебела колкото китката ми.
— Скъпи гости, моля ви, настанете се удобно! — прокънтя гласът на Мидения крал зад гърба ми. — Ще опитате специалитети и напитки от всички краища на света! Нека всички ние игнорираме тази шега с лош вкус и не позволим на някой глупак да развали празника ни!
Гостите се засуетиха, а междувременно сред тях плъзнаха десетки сервитьорки с къси поли и дълбоки деколтета, разнасящи табли с чаши шампанско. Музиката отново зазвуча, почти непринудено весело. Като че ли моментът с изнасянето щеше да се размине.
Ето че ново явление привлече вниманието ми — откъм морския хоризонт се появи хеликоптер. В началото шумът от пропелерите му остана скрит от музиката, но след няколко минути бе вече ясно отличим. Мнозина го забелязаха, започнаха да го сочат и да обсъждат предназначението му. Ирина, която донякъде се беше овладяла, погледна под вежди свекъра си и се усмихна. Все така с микрофона, тя го попита:
— Татко, това поредната изненада от теб ли е?
Костов опита да се усмихне, но гледаше не толкова към нея, колкото към летящата машина, която бързо приближаваше къщата. В този момент само ние двамата с него осъзнавахме, че хеликоптерът не е част от неговата организация. Когато машината се приближи на около сто метра от оградата, рязко се завъртя и се обърна с борд към нас. Беше син „Кугър“, навярно един от наскоро закупените за военноморските сили. Страничната врата се отвори и пред очите ни излезе възрастен мъж с дълги бели коси, които се вееха около него под силата на перките и вятъра. Разстоянието не бе достатъчно голямо, за да сбъркам това лице. Мъжът извади иззад гърба си мегафон и един познат глас прокънтя над тържеството.
— Специални поздрави за Принцесата и нейния принц! Ядохме, пихме и се веселихме! Но ето че каквото е обещано, трябва да бъде дадено! И змеят излиза от морето, за да вземе Принцесата!
Васил Костов отреагира пръв — хвана Ирина през раменете и я задърпа към къщата.
Аз се прилепих към зида и паднах по задник.
А от вътрешността на хеликоптера се завърта картечница М134.
Следващата една минута изтече мъчително бавно.
Картечницата М134 е наследник на онази, разработена от Гатлинг през далечната 1861 година. Ако тази на Гатлинг е произвеждала оптимистично 400 изстрела в минута, което е на половината от възможностите на модерен картечен пистолет, то разработената през двадесети век М134 може да се похвали със завидните 2000 до 6000 изстрела в рамките на шестдесет секунди. Броят на наредените в лентата на Яред амуниции би могъл да варира от 500 до 5000. Аз бих заложил на около 3000. Представете си какво могат да направят 3000 оловни оси калибър 7,62, заредени с гнева на Радан и запратени по сватбарите със скорост от 850 метра в секунда.