Споделени тайни [calibre 3.15.0]

прокарва невидима линия с върха на пръста си, проследявайки я с поглед. Изражението му е

извинително и аз разбирам, че тук има нещо повече от обикновено заминаване. Той е

разстроен от нещо много по-важно и аз виждам, че едва се сдържа да не ми го признае. Оуен

крие нещо.

— Не си получил работа — опитвам се да отгатна. — Не заради това заминаваш в

понеделник, нали?

Той все още отбягва погледа ми. Дори не е нужно да ми отговаря, защото мълчанието му

е достатъчно красноречиво. Но въпреки това го прави.

— Не.

— Къде отиваш?

Наблюдавам го как потръпва. Където и да отива, няма да ми каже. Страхува се от това,

което ще си помисля. И честно, аз се боя от това, което мога да чуя. Отрицателните емоции

ми стигат за днес.

Оуен най-после вдига поглед, за да срещне моя, и в очите му са стаени толкова вина и

разкаяние, че съжалих, задето бях повдигнала тази тема. Той отваря уста, за да заговори, но

аз поклащам глава.

— Засега не желая да знам — изричам бързо. — След това ще ми кажеш.

— След кое?

— След този уикенд. Сега не искам да мисля за признания.

Не искам да мисля за Лидия. Нека просто прекараме следващите двайсет и четири часа,

без да мислим за скапания си живот.

Той засиява.

— Идеята ми харесва. Много.

Нашият миг на единение е прекъснат от куркането на червата ми. Притискам засрамено

корема си с длан. Той се смее.

— Аз също съм гладен — признава, сетне излиза от палатката и ми подава ръка, за да се

измъкна и аз.

— Тук ли искаш да хапнем, или при мен?

Клатя глава.

— Не съм сигурна, че мога да издържа да стигна чак до вас — заявявам и се запътвам

към кухнята. — Обичаш ли замразена пица?

* * *

Ние просто приготвяме пица, но никога не съм се забавлявала толкова с друго момче,

освен с Адам. Когато забременееш на петнайсет, нямаш много време за социални контакти,

така че е слабо да се каже, че имам малко опит в общуването с момчета. Преди се изнервях

при мисълта, че мога да се сближа с някого, но Оуен ми оказва противоположно въздействие.

До него се чувствам изключително спокойна.

Майка ми казва, че има хора, които срещаш и тепърва опознаваш, а има и такива, които

виждаш за пръв път и вече познаваш. Имам чувството, че Оуен е от вторите. Нашите

характери си пасват, сякаш сме се познавали през целия си живот. До днес дори не съм

подозирала колко много се нуждая от човек като него в живота си. Някой, който да запълни

дупките, които Лидия бе издълбала в самочувствието ми.

— Ако не бързаше толкова да се дипломираш, каква професия би избрала, вместо

фризьорка?

— Всичко друго — изтърсвам аз. — Всичко!

Оуен се смее. Той се е облегнал на кухненския плот близо до печката, а аз седя върху

барплота насреща му.

— Хич не ме бива за фризьорка. Мразя да слушам за проблемите на другите хора, докато

седят във фризьорския стол. Кълна се, хората приемат прекалено много неща за даденост, а