Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Остави всичко на мен — каза той. — В момента по-скоро би ти попречило да обявиш сватба. Всичко по реда си. Можеш да се задомиш и след двубоя.
Той, подобно на мнозина, беше убеден, че само след няколко дни славата на Коджиро ще блесне окончателно и с пълна сила, а името му ще се разнесе навсякъде. Присетил се за целта на своето посещение, той каза:
— Както вече споменах, съветът избра мястото на двубоя. Имаше предложение да е някъде във владенията на господаря Тадатоши, където няма да се стекат много хора. Стигна се до споразумение, че най-подходящ би бил някой от островите. Спряха се на Фунашима, малък остров между Шимоносеки и Моджи.
Какубей замълча за миг, после продължи:
— Чудя се, дали да не огледаме околността преди пристигането на Мусаши? Ще ти даде известна преднина.
Той се обоснова с това, че когато един воин познава дадена местност, може да си създаде приблизителна представа за хода на битката. Би могъл да прецени колко да затегне сандалите си, как да използва неравностите и положението на слънцето. Най-малкото познаването на местността би дало на Коджиро чувство за сигурност — нещо невъзможно, ако я виждаше за първи път.
Какубей предложи да наемат рибарска лодка и да отидат да разгледат Фунашима на другия ден. Коджиро отказа.
— Цялата тънкост на Изкуството на войната е да бъдеш достатъчно бърз, за да можеш да уловиш удобния случай. Дори да се презастраховаш, често се случва противникът ти да усети всички предварителни клопки и да измисли начин да ги избегне. Много по-добре е да се хвърлиш в битката с открито сърце и да запазиш пълна свобода на движенията.
Убеден в правотата на доводите му, Какубей не отвори повече дума за това. Коджиро повика Омицу и тя поднесе саке. Двамата мъже пиха и разговаряха до късно. От спокойствието, с което Какубей пиеше сакето си, можеше да се съди, че е доволен от живота и че чувства как усилията му да помага на Коджиро са възнаградени.
С тон на горд със сина си баща той каза:
— Мисля, че трябва да кажем на Омицу. Когато всичко свърши, може да поканим роднините и приятелите й за сватбената церемония. Чудесно е, че си отдаден изцяло на сабята си. Но нали трябва да създадеш и семейство, ако искаш да се продължи името ти. Когато се ожениш, ще чувствам дълга си към теб изпълнен.
За разлика от развълнувания от щастие старец, оставил зад гърба си дълги години служба, Коджиро не даваше признаци да се е опиянил. Но той и без друго вече се замисляше как да промени начина си на живот. Какубей предложи, а Тадатоши се съгласи, когато обявиха двубоя да освободи Коджиро от служебни задължения. В началото при пристигането си тук, той се наслаждаваше на непривично много свободно време. Но с всеки следващ ден все повече и повече хора започнаха да хлопат на портата му и той се видя принуден да ги приема. Особено напоследък времето му за почивка съвсем намаля. При все това не му се щеше да се изолира и да отпраща посетителите си. Направеше ли го, веднага щяха да тръгнат слухове, че е изгубил качествата си.
Хрумна му, че може да си прави всеки ден разходки сред природата, придружен единствено от любимия си сокол. При хубаво време се чувстваше чудесно скитайки из полето или планината. Компанията на птицата му бе напълно достатъчна.
Когато нейните пъргави, небесно сини очи набелязваха жертвата си в небето, Коджиро я пускаше. После със своите собствени, също толкова пъргави очи, проследяваше полета й. Гледаше как се извисява нагоре, за да се спусне миг по-късно върху плячката си. Докато перата й докоснеха земята, Коджиро оставаше без дъх, онемял, сякаш сам той е сокол. „Браво, точно така!“, възкликваше, щом смъртният удар биваше нанесен. Коджиро научи много от хищната птица. В резултат на съвместните им ловни излети на лицето му бе започнала да се изписва все по-голяма увереност.
Когато вечер се завръщаше вкъщи, Омицу го посрещаше с подути от плач очи. Болеше го от опитите й да скрие от него лицето си. За него беше немислимо да загуби от Мусаши. Въпреки това въпросът какво ще стане с нея в случай, че падне убит, се прокрадваше в мислите му. Там беше и образът на мъртвата му майка, за която толкова рядко се беше сещал през годините. Всяка нощ преди да заспи той виждаше пред себе си лазурните очи на сокола и подутите очи на Омицу, които се смесваха по странен начин с мимолетния спомен за майчиното лице.