Мусаши

Имаше нещо, което свързваше всички приятели и последователи, събрали се тук: независимо дали познаваха Мусаши или не, за всички тях той беше врагът. Особено ожесточени в омразата си бяха провинциалните самураи, които по едно или друго време бяха изучавали методите на школата Йошиока. Унижението от загубата в Ичиджоджи гризеше сърцата и мислите им. Нещо повече, самостоятелността, с която Мусаши си изгради име, му беше спечелила много врагове. Учениците на Коджиро го мразеха така, сякаш омразата към него беше нещо напълно естествено. Един млад самурай въведе в претъпканата дневна новопристигнал посетител и обяви:

— Този човек е дошъл от Кодзуке.

Мъжът се представи:

— Името ми е Ичиномия Гемпачи.

След което скромно зае мястото си между останалите. Из стаята се разнесе одобрителен шепот, израз на уважение към влезлия — все пак Кодзуке беше много далеч на североизток. Гемпачи помоли да сложат талисмана, донесен специално за Коджиро от връх Хакуун, пред домашния олтар. С това одобрителният шепот в стаята се засили.

— На тринадесети времето ще е хубаво — отбеляза един от присъстващите, поглеждайки изпод стрехите към огненочервеното вечерно слънце. — Днес е единадесети, утре — дванадесети, вдругиден…

Като се обърна към Гемпачи, друг от гостите каза:

— Мисля, че пристигането ви от толкова далеч, за да пожелаете успех на Коджиро е забележителен жест. Имате ли някаква връзка с него?

— Аз съм служител в дома на Кузанаги в Шимонида. Покойният ми господар, Кузанаги Тенки, бе племенник на Канемаки Джисай. Тенки познаваше Коджиро от времето, когато е бил момче.

— Чувал съм, че Коджиро е учил при Джисай.

— Да, така е. Той бил в едно училище с Ито Итосай, който неведнъж ми е споменавал, че Коджиро е бил блестящ боец.

Гемпачи продължи, разказвайки как Коджиро решил да се отрече от грамотата на Джисай и да си създаде свой собствен стил. Спомена и колко упорит бил Коджиро още от малък.

Посрещайки любопитните въпроси с подробни отговори, Гемпачи не преставаше да говори.

— Ганрю Сенсей не е ли тук? — попита млад прислужник, като се опитваше да си проправи път сред тълпата. Не го видя и продължи да търси от стая в стая, като недоволно си мърмореше нещо под носа. Изведнъж попадна на Омицу, която чистеше стаята на Коджиро.

— Ако търсиш господаря — каза тя, — ще го намериш при клетката на сокола.

Коджиро беше влязъл при птицата и внимателно се вглеждаше в очите й. Беше я нахранил, почистил перата й, подържал известно време върху юмрука си и сега я галеше с любов.

— Сенсей.

— Да?

— Дойде една жена, която твърди, че идвала от Ивакуни за да ви види. Каза, че ще я познаете, когато я видите.

— Хм. Може би е по-младата сестра на майка ми.

— Къде да я поканя?

— Не искам да я виждам. Не искам да виждам никого… Но предполагам, че се налага. Все пак ми е леля. Заведи я в стаята ми.