Кръв по снега

Напрягайки последните си сили, Климент задърпа халката. Капакът се отвори неочаквано лесно, а отдолу го лъхна свеж въздух.

Влачейки се на колене и лакти, писарят се добра до Ратомир и го затъркаля по пода. За щастие сърбинът не бе далеч от дупката и Климент лесно успя да го бутне в нея. Секретарят падна с тъп звук на земята и повече не помръдна. Писарят също се свлече вътре и с последни усилия затвори капака над себе си.

Подпря главата на Ратомир на стената и се огледа в сумрака. Бяха попаднали в по-малко, но достатъчно широко помещение. В него нямаше нищо, освен няколко омаслени въжета, нахвърляни в единия ъгъл.

Изпаднал почти в безсъзнание, Климент неистово започна да опипва земята. Надяваше се да намери втори капак, който да го отведе още по-далеч от огъня. Такъв нямаше. За сметка на това откри няколко дупки, с широчината на юмрук, от които влизаше свеж въздух.

Писарят завлече Ратомир до една от тях, самият той легна пред друга и жадно задиша.

Не знаеше колко остана така. Съзнанието му се замъгли, единствената му цел беше да притиска колкото се може по-силно лицето си в земята. Устата и ноздрите му се напълниха с пръст, но той продължаваше да вдишва и да вдишва. Чуваше над себе си бумтенето на огъня, тялото му се обливаше в пот от жегата, вратът му се схвана от неудобната поза.

Няколко пъти се примъкна към Ратомир, за да провери как е. Сърбинът бе в безсъзнание, но гръдният му кош леко се повдигаше. Кръвта на гърдите му бе засъхнала и Климент реши, че няма какво повече да направи за него.

Не знаеше колко лежаха така. Стараеше се да не загуби съзнание и да не се поддава на паниката, която бушуваше в корема му и се опитваше да си пробие път навън. С мъка се сдържаше да не скочи и с крясъци да се хвърли в пламъците, за да приключи с агонията веднъж завинаги.

Опита се да мисли за нещо друго. Да си припомни годините, в които бе студент в Магнаурската школа и се разхождаше по каменните улици на Константинопол, между водоскоците по площадите, сенките на огромните дървета. Да си спомни старите приятели и лектори, с които бе обсъждал квадриума и тривиума. Отдавна забравени лица неочаквано изникнаха в паметта му, карайки го да се чуди как може да ги е забравил. Трябваше да си спомни всичко. Всичко! И да диша дълбоко, сложил ръце на корема си. Паниката малко по малко намаля, огънят отгоре - също.

Най-накрая някъде отдалеч се чуха гласове. Някой викаше, друг му отговаряше, но думите оставаха далечни и скрити от бушуващия огън. Чу се плисък на вода, която се изливаше на пода.

Писарят се опита да извика, но се задави в кашлица. Гърлото му бе сухо и раздразнено, парченца пръст се търкулнаха надолу по гърлото му.

Постепенно бученето заглъхна, топлината започна да намалява. Чуваха се все повече гласове, не спираха да се изливат кофи с вода. Накрая чу как някой се спусна в помещението и тежките му ботуши затропаха по дървения под.

- Помощ! - извика писарят и се закашля. - Помогнете ми!