Кръв по снега

„Не трябваше да идвам! Това е капан! Оставих се да ме подмамят като последен глупак!“ - каза си писарят и стисна по-здраво меча в потните си ръце.

Любопитството му все пак надделя. Огледа се на всички страни, надявайки се да види някого или нещо, което да му подскаже кой го е подмамил тук. Вече не си правеше никакви илюзии. Бе попаднал в ръцете на убиеца и трябваше да е много предпазлив, ако иска да се измъкне жив.

„Ами ако наистина са двама? Няма да имам шанс!“ — помисли си писарят и се заозърта още по-трескаво в мрака.

Атаката дойде малко преди да стигне до стълбата. Противникът му бе оставил факлата в дъното за примамка, бе се примъкнал обратно и го бе причакал пред изхода.

За късмет на Климент тъмнината пречеше и на двамата. Ударът попадна в извадения му меч.

Макар да бе подготвен, писарят извика и инстинктивно отскочи назад. Нова атака не последва.

Който и да бе противникът му, явно бе решил да се крие в сенките и да напада изневиделица.

- Кой си ти? Покажи се! - извика Климент и гласът му потрепери пискливо.

Отвърна му приглушен смях. Писарят се обърна в тъмнината по посока на гласа, но не видя нищо. Нападателят атакува отново, Климент инстинктивно вдигна меча си и отклони острието, което разкъса дрехата на гърдите му.

- Помощ! Помощ! Няма ли кой да помогне! - завика Климент и се запромъква между тъмните купчини слама.

Виковете му смутиха нападателя. Най-вероятно той се бе надявал да се разправи бързо с писаря, но намерението му не бе успяло. Виковете на жертвата му можеха да разбудят стражата.

Убиецът опита последна атака, не улучи и бързите му стъпки отекнаха в подземието. Климент го чу как се качва по дървената стълба, чу и задъханото му дишане, докато я издърпваше нагоре.

- Все пак ще умреш! - изсъска убиецът, надвесен над отвора, и една запалена факла полетя към земята. Висок пламък лумна веднага към тавана.

Там, където доскоро бе стояла стълбата, сламата бе залята с масло. Климент бе усетил мириса му на влизане в подземието, но не бе обърнал внимание. Тази грешка можеше да му струва живота.

Писарят съблече наметалото си и заудря пламъците, викайки за помощ. Не успя да ги загаси. Подхранван от маслото и сламата, огънят бързо се разгоря, прехвърляйки се от бала на бала.

„Не мога да умра така! Не искам да изгоря!“ - помисли си ужасен Климент и започна да крещи с всичка сила за помощ.

Гърлото му веднага се напълни с дим и пушек, закашля се и се огледа панически наоколо. На светлината на разпалващия се огън видя нещо тъмно на пода в задната част на помещението. На земята лежеше човек, а под него се бе образувала тъмна локва кръв.

Климент бързо приклекна, подхвана лежащия настрани и го обърна към себе си.

Беше Ратомир.

- О, не! - простена писарят, виждайки обагрена с кръв дупка в дрехите върху гърдите на секретаря. - Ратомире, жив ли си! Кажи нещо! Кажи! - разтърси го Климент, но не получи отговор.