Да играеш с огъня [bg]

— Опа. Да, май забравихме за него.

Валкирия затвори очи. Образите зад клепачите й не бяха от най-приятните.

— Ако не се появя на събирането, майка ми ще лудне.

— Погледни го от добрата страна. Ако светът свърши, това няма да има значение.

Тя остана безмълвна няколко мига и накрая той кимна разбиращо.

— Да, това вероятно не е най-доброто утешение.

Финбар излезе с черното куфарче.

— Ей го, човече. Не можах да го намеря, щото беше на пода и някой спеше на него. Вместо на възглавница, разбираш. Ама му няма нищо. Та, ей го.

— Благодаря ти много, Финбар. — Скълдъгъри си взе куфарчето.

— Никви грижи нямаш, човече. Хей, тая спешна ситуация… сериозна ли е?

— Да, сериозна е.

— Трябва ли ти помощ? Отдавна не съм бил в действие, или, таковата, извън къщата, но още ме бива.

— Сигурен съм. Но ще се оправим сами.

— А, добре. Окей. По-добре така, предполагам. Не знам дали още ме бива, нали знаеш? Не знам дали въобще ме е бивало някога, ама… За какво говорехме?

— Поздравявахме те за бъдещата сватба с Шарън.

— А, мерси, Череп!

— Сигурен съм, че ще сте много щастливи заедно.

— Да, и аз така. В смисъл, познавам я от три дни само, но понякога човек просто трябва… да се ожени… за някого… — Думите му се загубиха някъде по трасето и той доби объркан вид. — Така мисля.

— Е, благодаря, че ми съхрани това. Да се пазиш.

— Нямаш грижи. Ей, кого си водиш?

— … Това е Валкирия. Тя вече се представи.

— Глупости, човече, не тя. Оня, в черното. — Валкирия застина и се пребори с порива да погледна през рамо.

— Къде е? — попита Скълдъгъри.

— През улицата, доста добре се е покрил. Обаче ти ме познаваш, Череп — очи като онова пернатото. Онуй, как му беше името. Ястреб.

— И той ни наблюдава?

— Мда. Чакай, не. Не теб. Нея.

— Как изглежда? — попита Валкирия.

— Черна коса, бая блед. Гаден белег на физиономията. Прилича на вампир.

— По-добре се прибери — посъветва го Скълдъгъри. — Заключи.

— Нямаш проблеми, нашия. Ще си държа кръста наблизо.

— Вампирите не се страхуват от кръстове, Финбар.

— Нямам намерение да му го размахвам, а да го млатя с него. Бая е тежък. Сигурно хубав отпечатък ще му оставя на главата. — С тези думи Финбар затвори вратата и я заключи отвътре.

Скълдъгъри и Валкирия се върнаха през Темпъл Бар към Бентлито.

— Дъск още ли ни следва? — тихо попита момичето.

— Така мисля. Това много ще ни помогне. Дъск ти има зъб. Всъщност извадихме голям късмет.

— Много голям — сухо се съгласи Валкирия. — Един вампир иска да ме убие. Капан ли ще му устроим?

— Определено. Но не тук. Няма да посмее да се приближи достатъчно. Трябва да вярва, че си сама.

Това не прозвуча особено добре, помисли си Валкирия.